Михаил едва се сдържаше да не се засмее на глас. Той наблюдаваше малката си дъщеря Лиза, която се опитваше да се скрие зад менюто.

Тази криеница продължаваше, докато двамата чакаха храната си, която бяха поръчали в едно заведение.

Пет годишното дете си мислеше:

„Щом не мога да видя татко и той не може да ме види“.

На Михаил тази игра му се струваше смешна, но после разсъди и откри:

– Това е важен урок. Вярваме ли, че можем да скрием греховете си от Бог? Мислим ли, че щом ние не можем да Го видим, значи и Той не може да ни види? Нищо не убягва от очите на всевиждащия, всезнаещия Бог.

Точно както Бог вижда нашите грешки, Той вижда и нашето покаяние и е готов да прости и да ни възстанови.

Докато черпим утеха от тази истина, нека се държим здраво за Бога, Който е пълен с милост и благодат.

Магда приближи до майка си, която се бе навела под мивката и правеше нещо там:

– Мамо, мога ли да отида до езерото.

– Не, не можеш, – троснато отвърна майката, изнервена от създалия се проблем под мивката.

– Но ти ми обеща, че като свърша домакинската работа, ще ме пуснеш, – настоя Магда.

Майка ѝ бе забравила, защото бе заета.

Тя бе разсеяна, но напомнянето на дъщеря ѝ, я върна назад, когато ѝ обещаваше.

– Добре, отивай, – съгласи се майката и радост изпълни сърцето ѝ.

Нужно е да бъдем благодарни на Бога, защото Той никога не е зает.

За щастие, Господ не е разсеян и забравящ.

Можем да отидем при Бога с нашите болки, проблеми и разочарования. Той обича да ни слуша как се молим с Неговите думи от Словото.

Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.

Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.