Недалеч от селото растеше свещено дърво, което се почиташе от много селяни. Имаше човек на име Никола, който водеше борба с това идолопоклонство.

Но каквото и да правеше, селяните все пак отиваха до дървото и извършваха там своите ритуали.

Един ден Никола не се сдържа, взе брадвата и отиде при дървото, за да го отсече.

Преди да замахне, пред него се изпречи дявола и каза:

– Не докосвай това дърво, ще ти дам откуп за него.

Никола отказа. Двамата се погледнаха остро. От дума на дума стигнаха до бой.

Никола успя бързо да хвърли на земята врага си и му изви ръцете.

Дяволът се замоли:

– Пощади ме и не отсичай дървото, ще ти дам голям откуп.

Първоначално Никола отказа, но дяволът продължи да го убеждава:

– Представи си, събуждаш се сутрин. Бъркаш под възглавницата и вадиш една златна монета.

Предложението звучеше доста съблазнително и Никола не устоя, съгласи се.

И освободи дяволът.

Първите три дни Никола намираше по една монета под възглавницата, но през следващите дни не се появи нито една.

Той се ядоса, грабна брадвата и отиде до дървото.

И отново се сби с дявола, но този път бе надвит и брадвата му бе отнета.

Никола бе изумен:

– Преди те победих толкова лесно, а сега …. какво стана?

Дяволът се ухили:

– Преди се бореше за идеята, а днес за пари.

Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

На това място трудно оцеляваха дървета, но едно бе успяло да се закрепи. Не го сломиха бурите, земетресенията и хилядите атмосферни катаклизми.

Минаха години и ствола му наедря. За да бъде обхванато бяха нужни пет човека хванати за ръце.

Хората идваха специално да го видят. Бе се превърнало в туристическа атракция.

Кой не би се радвал да застане под зелената корона на оцелелия столетник?

Един ден съвсем малко бръмбарче влезе под кората на дървото. Там си направи дом и снесе голямо количество миниатюрни яйца. От тях се излюпиха малки личинки с голям апетит.

Дървото залиня. Листата му изсъхнаха. Ствола се разцепи. Сърцевината му се бе стопила. Обвивката на дървото се спаружи и завехна.

Само за един месец гигантското дърво бе унищожено.

Да, бръмбарчето бе съвсем малко, но допринесе да се унищожи огромния зелен великан.

Внимавайте с малкото и незабележимото, тъй като то може да роди велики неща.

Тома често помагаше на дядо си в градината. Днес двамата щяха да подрязват дърветата.

Малкото момче внимателно следеше какво прави дядо му. То все още не се бе научило да обрязва дърветата.

Едно от дръвчетата дядо му доста окастри. Тома се развика:

– Какво направи? От него почти нищо не остана. Ти го унищожи напълно.

– Почакай да видиш след време, какво ще стане с него, – засмя се дядото.

На Тома не му се вярваше, че това дърво има някакъв шанс, но щом казва дядо му, може да е вярно. Старецът рядко грешеше.

Мина известно време и дядото поведе Тома към окастреното дръвче.

– Виж го сега, – усмихна се старецът. – Какво ще кажеш?

Тома ахна.

– Това ли е дръвчето дето ….. Не мога да го позная. Колко красиво е станало. И колко много плод има върху него.

Точно както дърветата се нуждаят от резитба от време на време, за да се премахнат мъртвите клони или участъци, където има прекомерно израстване, така и ние се нуждаем от подрязване и дооформяне в различни области на живота си.

Може да ни боли по време на резитбата, но когато всичко свърши, ще бъдем много по-добре, отколкото преди.

Бог иска да сме в най-добрата си духовна, емоционална и физическа форма.

Добре е понякога да спрем и да Го помолим:

– Господи, покажи ни дали има неща, които трябва да бъдат прекратени, защото те възпрепятстват растежа ни в отношенията ни с Теб.

Попитайте се:

– В живота си влача ли още „мъртви клони“?

Какви са тези „мъртви клони“?

Това може да бъде стара рана от миналото или негативна нагласа, която ви пречи да се наслаждавате пълноценно на живота си.

Необходимо е да кажем на Бог:

– Да, Боже. Нека се отърва от този мъртъв клон.

Но много пъти се страхуваме, да се откажем от това, което знаем, за да го заменим с ново, което не виждаме.

Ще бъдем нещастни ако влачим мъртвите неща със себе си. По-добре е да преживеем болката от подрязването, което Бог ще извърши.

Господ има добър план за живота ни. Той иска да ни отведе на по-високо ниво, но има някои неща, които Отец иска да оставим, като минали наранявания, несигурност или търсене на такава, различна от тази, която самия Бог ни предлага.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.