Барон Мюнхаузен е напълно реална историческа личност.

В младостта си той напуснал немския град Боденвердер и отишъл на служи като паж в Русия.

След това започнал кариера в армията и стигнал до чин капитан, а след това се върнал в Германия.

Там той се прославил с разказване на истории от службата си в Русия.

Например, влизането в Петербург с вълк впрегнат в шейна, вместо кон, който бил разрязан наполовина в Очаков; полудяла шуба или черешово дърво, което растяло на главата на елен.

Тези истории, а също и съвършенно нови, били преписвани на барона от други автори. Така те помогнали за появата на Мюнхаузен като литературен герой.

В двора на църквата бе тихо. Отец Генадий седеше на пейката и внимателно наблюдаваше приближаващата го майка и нейния син. Момчето се дърпаше и не желаеше да върви с нея, но тя упорито го теглеше за ръката.

Когато жената с детето стигна до него, тя му каза:

– Какво да правя, отче? Моето момче нищо не яде и не иска да ни види.

– Навярно си го нажежила до бяло, – опита се да илюстрира по-добре положението свещеникът.

– Какво говорите? Аз го обичам. Как бих могла да сторя такова нещо?

– Къде е любовта ти, щом като е близо до теб и не може да си намери място? Той иска да избяга от дома си, защото иска да се намира в друга среда, в която се чувства прекрасно. Ако не иска да ви види, вие сте виновна за това.

– Но какво да правя….?

– Не го дразни, – каза свещеникът,  – защото така го осакатяваш. Дръжте се с него добре и бъдете търпелива.

– Да се държа добре? Да бъда търпелива? – изохка майката. – Но той, …..вие не знаете какво прави….

– Когато принуждавате детето си, вие го задушавате. Безкрайните“не пипай това, не ходи там, направи го ето така, ….“ не водят до никъде. Необходимо е юздата да се дръпне така, че да не се повреди „теленцето“.

– Но как да го направя? – майката безпомощно вдигна ръце.

– Отнасяйте се с детето си тактично, – продължи наставленията си свещеникът, – за да му помогнете да осъзнае своята грешка. Правейки това, не позволявайте да се получи пропаст между вас.

– Това е много трудно, как ще се справя, – започна да се оправдава жената.

– Родителите трябва да бъдат като добрите градинари, които с меко въже връзва дървото за колче, така че да не се усуква и да не боли, когато вятърът го наклони на надясно или  на наляво. Градинарят прави ограда около дървото, полива го и се грижи за него. Пази го от козите, защото изядено от тях дървото може да погине и не може да даде плод, нито сянка. А когато дървото порасте, градинарят маха оградата около него и то започва да принася плод. Под неговата сянка почиват кози, овце и хора.

– Нищо не разбирам, – замърмори жената, – какви кози, какво дърво, питам ви за сина си.

– Ако си подбудена от прекалена грижа за сина си, ти го връзваш не с меко въже, а със стоманена жица. С децата трябва да се постъпва внимателно, за да не ги нараним. Родителят трябва да помага на децата си, така че те сами да почувстват  необходимостта да правят добро.

– Но как да постъпвам внимателно с него, когато той върши нередни неща? И как да му помагам, когато той не иска?

– Днес възрастни и деца живеят като в лудница, за това е нужно много търпение и молитва. Не насилвай детето си, но себе си принуждавай да стоиш за него по-дълго в молитва.

– Но аз го обичам и му желая доброто.

– Детето не разбира, че в думите „не прави това“ е скрита много любов. Родителите трябва да помогнат на детето си да разбере, че те го предпазват да не се опари, когато е малък, а когато порасте, го предпазват от друг огън. За това бъди внимателна със сина си и не давай място на изкусителя да го впримчва и отвлече в света.

На жената ѝ бе нужно да обмисли добре чутото, затова поблагодари и си тръгна.

Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

Японците още от древни времена вярвали, че ги окръжават духове. Според тях те са навсякъде в планината, реката, дърветата, дори и скалите. Не е изненадващо, че дори и днес те са доста суеверни.

В миналото японските крадци и други престъпници използвали свиренето с уста като средство за комуникация. В японския език за нощните крадци има специална дума „ято“.

Първият йероглиф на канджи в дадения случай се чете като „я“ и означава „нощ“, а втория „тоу“ и означава „крадец“.

Затова свиркането с уста започнало да се асоциира с крадци, грабители и всякакви злодеи.

Така се появило вярването, че ако свирнеш с уста през нощта ще привлечеш крадци и даже змии.

Стремежът на всеки християнин е да изгражда плода на Духа. Или по-скоро трябва да позволим на Святия Дух да даде плод в живота ни.

Навярно ще кажеш: „Не мога да принеса такъв плод. Аз съм слаб и егоистичен. Не мога да повярвам, че мога да направя такова нещо ….“

И това наистина е така. Ние не можем да принесем такъв плод със свои сили. Но ако в нашето сърце обитава Святият Дух, ако Той ръководи нашия живот, то Той може да принесе в нас този плод.

Нашата задача се състои в това, да имаме искрена преданост и доверие в Духа, за да се култивира почвата на сърцето, така че Той да намери в нас плодородна почва, за да отгледа в нея Своя плод.

Така например, ако в моята градина расте плодно дърво, аз няма да събера добра реколта от него, ако не наторя почвата и не унищожа вредителите.

Помислете добре: Какво пречи на Святият Дух да принесе плод в твоето сърце?