Когато се страхуваме и не можем да направим нищо, по-добре е да се помолим на Бога. Но нашият Господ очаква да види тези, които Го призовават, разбират ли в Кого вярват?

Ние се доверяваме на Бога от време на време, но настане ли някоя плачевна ситуация прибягваме до примитивните панически молитви и постъпваме като тези, които не Го познават.

Когато се паникьосваме и смятаме, че нашата ситуация е без изход, то ние ни най-малко се доверяваме на Бога и не разбираме, че той управлява всичко. Струвани се, че Бог е заспал и ние не виждаме нищо друго освен огромните вълни, които са готови да ни залеят.

„Маловерци“ с колко болка отеква в сърцата на учениците тази дума.

А знаете ли с колко радост е преизпълнено сърцето на Исус, когато му останем верни с непоколебима вяра, независимо от това, какво ни очаква?

Ако сме се научили да се покланяме на Бога и Му се доверяваме, изпитанията ще покажат, че и в най-тежкия миг нашето доверие в Христос няма да се пречупи.

Където има освещение, там има и мир в Бога. Пълното единство с Бога е единство, което ще ни направи не толкова непорочни в неговите очи, колкото ще Му донесе истинска радост.

Днес много хора се окуражават, но всичко се разпада на прах, а обещанията като че ли пропадат някъде. Никой не иска да отговаря за напразно дадените обещания на заблудените от тях хора.

От друга страна , хората винаги са се интересували от благополучието в различни направление, като финанси, жилище, здраве, благодарни и грижливи деца…..

Но грехът е извратил пътя, по който можем да дойдем до тези мечти.

На фона на големия крах и скачане в пропастта за всички тези направления в живота, тук там се появяват плакати с обещания за стабилност. Ключовата дума в тях е именно „стабилност“.

Но какво представляват обещанията на хора, съюзи и партии? Не е ли по-добре да насочим сърцата си към обещанията на Господ Исус?

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Обяд. Всички са край масата.

Дъщерята пита майка си:

– Мамо, каква книга искате да купите?

Майката изгледа неразбиращо дъщеря си:

– За какво става дума? – попита я тя.

– Вие през цялото време говорите: „Ту хиляда за книжката отделихме, ту две….“

Всички на масата избухнаха в смях.

Ако не сте изпробвали дадена дейност, то не се присмивайте на другите и не ги съдете за това, че те не правят така, както вие смятате за правилно. Не се хвалете от рано, че нещо ще направите отлично, тъй като само в края работата ви краси.

Гърците определят думата „самохвалство“ като душевно качество на човека претендиращ, че притежава това, което в същност няма. Теофраст е изследвал характера на такъв човек, сноб, човек с големи претенции.

Такъв индивид се залавя за търговски сделки, които съществуват само в неговата глава. Претендира за връзки с влиятелни хора, които нямат въобще. Говори за подаръци, благотворителни и обществени заслуги, които никога не е извършвал и заслужавал.

За дома, в който живее, той говори постоянно, че е твърде малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка.

Похвалата мирише хубаво, ако се произнася от чужди уста, но от собствените тя лошо дъхне.

Самохвалството е несъвместимо със мъдростта.

„Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.