В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

След напрегнатата и нервна работа цяла седмица приятели решиха да прекарат почивния ден в своя дом на колела.
За беда спокойствието им често се нарушаваше от доброжелателни, но неканени гости, които се пазполагаха близо до туристите.
Тогава приятелите измислиха оригинален начин, чрез който да се освободат от натрапниците.
Днес, когато се настаниха на избраното място, окачиха на вратата на фургона си следната обява:
„Застрахователен агент. Запознайте се с нашите изгодни условия за застраховка“.
Никой не посмя да се настани наблизо, защо ли?
Изглежда така наречената от Тери Прачет „за страх уловка“ или както ние си я знаем – застраховка, буди невероятни „чувства и усещания“ у хората.

Живяла някога една стара жена. Тя продала парче земя, което притежавала, а с парите си купила четири златни гривни, по две за всяка ръка.
Носела ги с голямо удоволствие и се разхождала по улиците, горда със своята придобивка. Но един ден тя се почувствала разочарована. Никой в селото не се обръщал след нея, не ѝ обръщали внимание.
Цяла нощ тя не могла да заспи, измъчвало я равнодушието на околните. Най-накрая ѝ дошла блестяща идея. Тя била уверена, че ще успее и хората ще забележат нейните скъпи гривни.
На следващия ден, след изгрев слънце, тя подпалила къщата си.
Когато пламъците се издигнали високо нагоре, хората се втурнали към жената. Тя седяла пред горящата къща и силно ридаела.
При вида на изплашените хора тя започнала театрално да извива ръце, така че гривните да звънят и блестят на червения фон на пламъците. При това силно викала:
– Уви! Домът ми е в пламъци! О, бедната аз! О, Боже, няма ли да ми помогнеш?
При всеки възглас тя силно тръскала ръцете си и хората не могли да не забележат нейните гривни. Тя не обръщала внимание на горящата къща. Сградата изцяло била обхваната в пламъци, но тя се радвала, че хората са видели златните ѝ гривни.

Всеки народ има свои правила за поведение. Тяхната задача е да обезпечи хармония във взаимоотношенията с хората. Човек, който не съблюдава правилата за приличие, буди недоумение и неприязън.
В Норвегия и Япония доскоро не бе прието да се отстъпва масто на по-възрастни хора или инвалиди в обществения транспорт. Смятало се е, че отстъпвайки мястото си, вие го унижавата и с високомерие се отнасяте към неговата немощ.
В САЩ жената сама плаща за себе си в ресторант. Тя смята унизително някой да плати за нея. Ако някой мъж направи това, все едно подчертава нейната финансова несъстоятелност. А ако се опитате там да помогнете на някоя жена, да ѝ донесете нещо или да отворите врата пред нея, се смята, че демонстрирате пред нея превъзходството си. А ако направите на американка комплимент, тя може да ви обвини в сексуален тормоз …..
В много страни инвалиди се отказват от помощ, не искайки да се чувстват „хора от втора класа“.
В европейските страни е прието, когато се ходи на гости да се носи вино, плодове или сладки. А в Китай поднасянето на цветя на домакинята, даже за рождения ѝ ден, се смята за неприлично. Там смятат, че този, който подарява цветята, счита дома за грозен, лишен от красота и за това носи украса за него.
В Норвегия трябва да се внимава с изказването на комплименти – това се смята за грубо ласкателство. По тази причина там не трябва да се хвали ученик пред целия клас.
В Корея при среща с дама се изказват странни „любезности“ от рода на: „Днес изглеждате много уморена“, „Имате гръгове под очите, вероятно бъбреците ви не са наред“ …. С това се дава да се разбере, че жената трябва да изглежда слаба и болна, та мъжът да има желание да я защити и подържа във всеки момент.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.