Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

ъж, вратовръзка, полет, кино, думи, Пътниците вече бяха заели местата си в салона на самолета, когато вътре влезе една жена. Тя водеше за ръка малкия си син, който недоволно се дърпаше и все нещо искаше от майка си. Тази жена бе  бременна.

Някои от пътниците я гледаха със съчувствие, а други с неприязън.

– Ако тоя малкия постоянно писка и хленчи, – измърмори сърдито един възрастен мъж в солиден костюм и вратовръзка, – полетът ни ще отиде на кино. Никой няма да може да си почине от него.

Като потвърждение на думите му, хлапето започна настойчиво да дърпаше нещо от малката чанта, която носеше майка му и запищя пронизително.

Хората възмутени обърнаха глави по посока на шума.

Един мъж стана , приближи до жената и каза:
– Извинете, бих искал да ви помогна. И аз съм имал малки деца. Ще позволите ли да взема сина ви при себе си,  да се грижа за него по време на полета. А вие си отдъхнете, имате нужда от почивка.

Жената бе изненадана. Тя се смути от предложението, но приветливо кимна:

– Да, да …много ви благодаря.

През целия път мъжът вървеше по пътеката между седалките, носеше малкото момче и го люлееше като собствен син. Детето скоро се укроти и заспа в прегръдката му.

Тези, които бяха по-назад в салона, не разбраха какво бе станало, затова възприемаха мъжа като баща на детето.

Една жена се трогна до сълзи от случилото се и благослови „бавачката“ на малкото момченце:

– Бог да и благослови, господине.

Този мъж наистина беше за възхищение, защото беше бял, а детето, което държеше в ръцете си бе черно.

За да станеш герой, не е нужно да тръгнеш да спасяваш света. Ето един такъв обикновен и незабележим жест, може да върне вярата в човека, че добротата все още съществува в нашият объркан и отчаян свят.

Един ученик отишъл при учител си и му се оплакал:

– Хората са зли, завистливи, лукави. Много трудно понасям това. От техните лъжи се разболявам. Какво да правя?

– С тях не е нужно нищо да правиш, – казал учителят, – по-скоро трябва себе си да променяш. Всяка твоя частица е нужно да изпълниш с любов и доброта, за да има около теб благоухание. Но ако сърцето ти е изпълнено  с гордост, трудно ще общуваш с хората.

– Предателството и завистта царуват около мен, от къде ще взема благоухание? – скочил ученикът. – От къде да приема добро, любов и състрадание?

– Запомни, – казал учителят, – красотата, добротата и любовта в света не са по-малко от грозотата, съперничеството и всякакво зло. Светът около себе си изграждаш сам. Ти избираш злото или благородството. Тъй че ако в себе си имаш жлъч и плесен, постоянно ще мърмориш, че светът е ужасен и безчестен. Но ако си изпълнен с любов, доброжелателен, приветлив и справедлив, светът около теб ще бъде красив и светъл. С добро изпълвай сърцето си и света със своята любов освещавай.

Случвало ли ви си е да кажете „да“, когато всичко вътре във вас се съпротивлява на това? Може би, често ви се налага да криете своя протест, защото има хора, на които не можете да откажете. Или за вас темата за отказа е станала жизнено важна, защото от вашата доброта и отстъпчивост се ползват всички, които не ги мързи.

Защо на човек му е трудно да каже „не“?

Причините са най-различни. Обединява ги само едно, техният източник идва от детството ни.

Всяко семейство си има свои представи за ценностите:

Не трябва да се отказва на по-големите, те знаят по-добре от вас нещата.

Не трябва да се казва „не“, защото това може да обиди хората.

Днес ще откажеш, а утре на теб ще откажат.

Щом са ти казали да действаш, изпълнявай без много да говориш.

Трябва да се помага на добрите хора, това е признак на интелигентност. Иди разбери сега, кой е добър и кой лош!

В детството всичко се е оценявало по други параметри. Страх да нарушиш родителските наставления, страх да се окажеш лош в очите на околните, страх, че можеш да получиш наказание, всичко това ви кара да се съгласявате, дори във вас да бушува протест.

Гърлото ви пресъхва и устата ви сякаш е пълна с пръст. Вие навеждате очи и скривате възмущението си.

Умението да се отказва е индикатор за зрелост на индивида. Ако хората безцеремонно нарушават вашите граници, без да чувстват неудобство от това, показва, че нещо не е наред със самите вас.

Съществува хитра уловка!

Когато не можете да откажете, започвате да хитрувате, да лъжете и да извъртате. Намират се и хора, на които вие отказвате. И кои са тези хора? Това са тези, за които вие сте сигурни, че ще ви разберат и ще ви простят, защото ви ценят и обичат.

Така се получава, че не отказвате на тези, които са важни за вас, според някакви ваши критерии. Правото на отказ вие реализирате с тези, които наистина търсят вниманието ви, отстъпка и гъвкавост от вас.

Съществуват прости начини за безконфликтно общение. Можете да се научите да отказвате разумно и правилно, без да обиждате или наранявате другите .