През 1937 г. диктаторът на Доминиканската република Трухильо поръчал почистване на населението на Хаити от страната си, защото през 30-те години на миналия век много от жителите на Доминиканската република, се оплакали от набезите на хаитяните, които им крадели храната и добитъка.

Хаитяните основно са живели  в граничната зона между двете държави. Това събитие, свързано с отстраняването им е известно като „магданозено клане“.

Общият брой на жертвите на геноцида, според някои оценки, е между 5000 и 25000 души.

Акцията е наречена така поради начина, по който доминиканските войници различавали хаитяните от доминиканците.

Те показвали на човека връзка магданоз, на испански – „perejil“ и питали: „Какво е това?“

Доминиканците, които от детството си говорели испански, произнасяли втората съгласна като „р“, а франките и креолоезичните хаитяни произнасяли този звук като „л“.
И по този начин се издавали.

Хаитският диктатор Франсоа Дювалие е дошъл на власт през 1957 г. и е направил така, че новоизбраният парламент да се състои почти изцяло от неговите поддръжници.

След четири години Дювалие преждевременно бил отхвърлен и се провели нови избори.

На всяка бюлетина имало малко забележим надпис „Доктор Франсоа Дювалие – президент“, а след това било обявено, че хаитите по своя воля, са преизбрали президента си за следващите шест години.

След три години бил организиран референдум, на който жителите на страната били попитани, дали са съгласни на пожизнено президентство на Дювалие.

На бюлетините бил написан само утвърдителен отговор, а ако някой на ръка напишел „Не“ бил подложен на преследване.

Скоро след освобождението от испанска колониална зависимост в Парагвай дошъл на власт диктаторът Хосе Гаспар Родригес де Франсия.

Неговата главна цел била да се създаде затворено еднородно общество, за което били забранени излизанията и влизането в страната, а също и да се внасят чуждестранни стоки.

На испаноговорещите забранил да се женят помежду си, предписал им да се женят за местните гуарани индианци, чернокожи или мулати

В една от иракските джамии се съхранява Коран, който е написан с кръвта на Саддам Хюсеин.

Книгата е писана в продължение на две години и е била демонстрирана през 2000 година.

Бившият диктатор е дал 27 литра кръв за написването ѝ.

След смъртта на Хюсеин, иракските власти и религиозни водачи не могат да решат какво да прави с този Корана.

От една страна, да се напише такава книга с кръв е забранено. Това действие веднага бе осъдено от мюсюлманите на другите арабски страни.

От друга страна Коранът е свещена книга и не може по никакъв начин да се унищожи, защото това е забранено.
Тази книга носи името „Кървавият Коран“.

Как се е отдало на немския фотограф Юрген Есхер, въпреки контрола за чуждестраните туристи, да заснима кадри от живота на обикновения кореец, не се знае. Той е нарекъл репортажът си „Наследството на диктаторът“. Ако Есхер беше задържан на границата със снимките, щеше за винаги да остане „гост на Ким Чен-ун“.
А ето какво разкриват и самите снимки.
Портретите на вождовете са окачени навсякъде: по улиците, в държавните учреждения, във всеки клас на училищата.
Жи Цзум Ми живее с двамата си внука в една стая, след като синът ѝ загинал. Поради това, че храната не достига, старците дават своите порции на децата.
В Анджу са били докарани 200 тона ориз, които се раздават на гладуващите. Купичката с ориз е единственото ядене за корееца за цял ден. Много е тежко положението на възрастните хора, които вече не могат да работят на полето.
В много населени пунктове няма дърва за приготвяне на храната. В селските райпони процъфтява ръчния труд.
Оделата не достигат. Децата спят сгушени едно до друго само под едно одеало.
Местата в болниците са недостатъчни, за това децата се слагат по две на едно легло.
Участието в агитацията, за призоваване на повече хора да работят на полето, за да се увеличат добивите, е задължително за всички слоеве на населението.