Странно, но и днес Пепо и Дони дискутираха темата за любовта. Като че ли нямаха друго за какво да говорят.

Може би имаха право.

– Нашият свят търси любов, – заяви категорично Пепо.

– Като човешки същества ние искаме да обичаме и да ни обичат, – уточни Дони.

– Но ние търсим любовта на грешните места, – плесна с ръце Пепо.

– Как така? – разтърси глава Дони. – Не я ли търсим у родител, дете, съпруг или приятел? В това не виждам нищо лошо.

– Да, но родителите ни остаряват и умират, – възрази Пепо.

И продължи да изброява:

– Децата порастват и заживяват свой собствен живот. Понякога съпрузите са твърде заети с бизнес или са много уморени. А приятелите ни често постъпват егоистично.

– Кой може да разбере нуждата на човешкото сърце? – разпали се Дони. – Кой може да задоволи това в нас? Къде можем да намерим истинската любов?

Двамата замълчаха и се замислиха сериозно.

Изведнъж Пепо подскочи и възкликна:

– Любовта се намира в сърцето на Бога, а Той я излива в нас.

– Прав си, – съгласи се Дони. – За това не бива да я задържаме само за себе си, а трябва да я споделяме с другите около нас.

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Гео бе едва тригодишен, но лекарят откри, че са му нужни очила. Детето не виждаше ясно предметите около себе си.

Когато му поставиха новите очила, лекарят го прикани:

– Погледни се в огледалото.

Гео погледна отражението си. След това се обърна към баща си и му се усмихна.
Но заедно с усмивката по детската буза се търколиха няколко сълзи.

– Какво не е наред, Гео? – попита бащата.

Детето се дръпна назад, наклони главата си, взря се в баща си и каза:

– Виждам те!

Докато с молитва изучаваме Библията, Светият Дух ни дава очи да видим Исус, „образа на невидимия Бог“.

Дори с нашето виждане, изчистено от Духа, докато растем в познанието чрез Писанието, ние все още имаме само бегъл поглед към безкрайната необятност на Бог от тази страна на вечността.

Когато времето ни на земята изтече ние ще Го видим ясно.

Няма да имаме нужда от специални очила в този изпълнен с радост момент.

Когато видим Христос лице в лице, ние ще Го познаваме, както Той познава всеки от нас.

Светият Дух ще ни помогне да устоим до края. И когато погледнем към Исус, ще извикаме радостно:

– Господи, виждам Те!

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.

Костадин искаше бързо да приспи дъщеря си Нели и да се заеме със своята работа.

Да, но никое дете не разбира защо трябва да си ляга, когато още му се тича и скача. То не е изразходвало още цялата си енергия.

Най-накрая Нели се намери в леглото.

Когато баща ѝ я целуна по челото за лека нощ, тя бързо отвори очи и каза:

– Нямам търпение да се събудя.

Това може да го каже само едно малко дете.

Нели можеше да изкаже тези думи, защото обичаше да играе безспир, смееше много, но грижите оставяше на баща си.

Нека направим същото.

Какво точно?

Да станем като децата. Ако не променим целия си възглед като малките момчета и момичета, няма да влезем в Небесното царство.

С други думи, престанете да гледате на живота като възрастен. Вижте го през очите на дете.

„Нямам търпение да се събудя!“

Това са думите на детската вяра.