Семейство Перфектови болезнено се измъчваха :

– Отначало обичахме нашата църква, но след това се натъкнахме на някои проблеми, – сподели главата на семейството Виньо.

– Оказа се, че там има хора, които правят лоши неща и съгрешиха понякога, – продължи съпругата му Осъдея.

– Сред тях се чувствахме грешни, – поклати глава недоволно Виньо. – За това решихме да намерим друга група хора, с които да се покланяме на Бога.

– Освен това музиката бе недостатъчна, – отбеляза Осъдея, – а текстовете на песните не бяха добре задълбочени в Словото.

– Хората си признаваха, че се борят с лъжата и търсеха помощ да се отърват от похотта си, – допълни Макси, малкият им син.

– Неприятно е дори да се гледа, – възмути се Осъдея, – когато възникнат конфликти между людете. Сред тях се чувствахме някак странни.

– И на мен не ми се сториха много свети, – подчерта Виньо.

Дъщерите Знайка и Подслушка не бяха съгласни с решението на родителите си.

– Тук имаме приятели. Къде ще вървим?

Макси се намръщи и веднага докладва:

– Не чухте ли, че ръководителят на хвалението Пейчо е направил сериозен грях. Той нарушаваше ритъма на почти всяка от песните и всички почнаха да грачат.

– Надявам се някой ден да намерим църква по нашите стандарти, – заяви Виньо. – В противен случай можем да започнем да се покланяме у дома по свой си начин.

– Това не е лоша идея, – спонтанно възкликна Осъдея.

Да, те намериха нова по-добра църква, но там се задържаха само две седмици, тъй като и там срещнаха грешници.

В една текстилна фабрика се виждаше плакат на който пишеше:

„Когато конецът ви се заплете, извикайте бригадира“.

Ана бе от новите, които скоро постъпиха на работа в тази фабрика.

Нишката ѝ се оплете и тя си каза:

– Какво толкова? Ще се оправя и сама.

Опита се, но положението стана още по-лошо.

Накрая се обади на бригадира ,като му каза:

– Направих най-доброто, което можех.

– Не, не си го направила, – скара ѝ се бригадира. – За да направиш най-доброто, трябваше да ми се обадиш.

Какво се случва, когато обстоятелствата или проблемите ни излязат извън нашия контрол?

Когато опитаме сами да оправим бъркотията само влошаваме нещата.

Често зацикляме в религиозността си и се движим по течението. Четем Библията си, молим се, посещаваме църква в неделя и може би домашна група като рутинни ритуали, но когато дойдат проблемите и сме разтърсени от тях, е време да погледнем към Бога Създателя.

Не бива да бъркаме дърветата с гората.

Затова нека, когато се сблъскаме с трудна ситуация или проблем, да повдигнем поглед отвъд второстепенните неща към единствения истински Бог, който е готов да помогне.

Всички други неща, които правим, са просто средства или дисциплини, за да се доближим до Господа, но те никога не са били предназначени да заменят Бога.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.