Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Нено и Страхил седяха на пейката в парка. От дума на дума стигнаха до днешния празник, който се ознаменува с възкресението на Лазар.

– Забележи, – наблегна Нено, – Исус стои на Лазаровия гроб. Той е тъжен, но същевременно е и разгневен.

– Разгневен? – повтори изненадан Страхил.

– Ти няма ли да се разгневиш, ако виждаш Божия образ, който трябва да отразява Божията слава, да гние в земята и от него да се носи непоносима миризма?

Страхил въздъхна дълбоко и започна отдалеко:

– Ние живеем в един опустошен свят, в който човек се страхува от смъртта…

– Тя е резултат от греха на падналото човечество. – прекъсна го Нено.

– На Лазаровия гроб виждаме как тази смърт властва, – отбеляза Страхил.

Преди Нено отново да го прекъсне, той повдигна дланта на лявата си ръка пред себе си и продължи:

– Властта ѝ се заключава в това, че жъне живот в разцвета му и огорчава тези, които са край него.

– Исус не е съгласен с тази трагедия, – поклати глава Нено. – Той изважда мъртвия от гроба, който вече четири дни лежи там.

– Интересното е, – усмихна се Страхил, – , че за Господа това, така не може и такива неща не се случват по този начин, няма значение

– И все пак възкресението на Лазар е временно решение на проблема, – каза Нако.

– Защо временно? – попита Страхил.

– Тялото получи нов живот, но продължава да остарява и един ден Лазар умира отново, – обясни Нено. – В случая смъртта има последната дума.

– Почакай, – плесна с ръце Страхил, – Това не е краят. Исус с възкресението си „погълне смъртта победоносно“. И сега всеки, който повярва в Него получава вечен живот.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.