Колко различни писалки са на разположение в момента! Още повече са идеите за тяхното подобрение! От най-скъпите до такива сканиращи цвета, които са още в разработка.
Лондонската компания Lix е създала почти вълшебна писалка, която може да пише в пространството. Сега вече не се нуждаем от хартия.
3D писалката по нищо не се отличава от обикновената, но вътре в нея вместо мастило има пластмаса, която се нагрява до 150 градуса. Когата пластмасата напусне писалката, тя се втвърдява мигновенно, което ви дава възможност да създадете стабилна структура.
Но колко пластмаса може да пусне тази писалка за един път? Оказва се, че са само 10 сантиметра, за около 2 минути рисуване. Така че ще трабва да бъдем търпеливи и постоянно да запълваме писалката с пластмаса. Нали „Красотата изискава жертви“.
Тази писалка има способността да се свърже с USB-порт.
Ако сте достатъчно търпеливи, можете да пресъздадете и най-необичайни идеи от главата си в реалността. Няма граници за изкуството.

Ритуалите, обредите и обичаите са неразделна част от културата. Те са не по-малко важни от постиженията на науката или достиженията в изкуство. Най-древните ритуали и обичаи са стигнали до нас през вековете под формата на знаци, суеверия и празнични дни. Всеки от нас малко или много е чувал суеверия от рода на: пазете се от счупени огледала, разсипването на сол,…. Анализът на произхода на суеверията хвърля светлина върху истинската стойност на несъзнатото, живеещо в човека …
Припомнете знаците, в които са вярвали нашите майки и баби, и продължават да вярват: птица или пеперуда влизаща в къщата – знак за наближаваща нечия смърт, да се върнеш у дома преди пътуването и да не се огледаш в огледалото – очаква те неуспех, да срещнеш жена с празни кофи –  ще попаднеш в беда, да поздравяваш предварително за  честит рожден ден – нещастие.
Всеки знак е един вид закон, който трябва да бъде постоянно следван. Почти за всяка беда от суеверие е предложимо едно магическо средство за борба: да се плюе през лявото рамо, да се  покаже език пред огледалото…. Най-простата магическа процедура, извършена с цел да се спаси от зло, вече не се възприема като магическа, а автоматизиран процес, свързани с отслабването или загубата на значението на станалото.
За да се разбере защо нашите предци са се страхували от черни котки и птици влетели в къщата, трябва да обърнем внимание на произхода на символите и тяхната връзка с ритуалите.
По този начин, можем да видим, че голяма част от ежедневните ритуали, вярвания и суеверия са свързани с архаичните представи за пресичане на определена граница. Правилното започване на обред и истинския разговор с неземни същества са били винаги важни за нашите предци, и за това под формата на закони, са оцелели и до днес.

С малко изменение на куртката, тя се превръща в тигър, слон или други животни, които са застрашени от изчезване. Тази необичайна трансформация е направена с цел да изтрие границата между човека ловец и животните, които той убива.
Древните хора са слагали върху себе си животински кожи, за да се стоплят. В днешния свят не е необходимо да се убиват животни, но човекът е останал верен на тази традиция. В резултат на това, много видове са на ръба на изчезването, а други са изчезнали от лицето на Земята.
За да привлече вниманието към проблема на застрашените животни, лондонският дизайнер Рохан Чобра е създал необичайна колекция от облекла – якета, оформени като силуети на диви животни, застрашени от изчезване. Благодарение на гениална система от ципове и закопчалки, якета в зависимост от модела приемат формата на носорог, слон, тигър или планинска горила.
Според Рохан, всяка куртка напомняне на човека за неговото лично участие в унищижаването на животните на Земята. „Опитах се да неутрализирам границите между ловеца и плячката му“, – казва дизайнерът.
Български дизайнер е създал трансформиращи се куртки и якета, които се превръщат в ръчен багаж, но той ги е замислил с по-прагматична цел, свързана преди всичко с комфорта на човека.

Официалните статистически данни показват, че тук съществува много малък процент на престъпност в сравнение с другите държави в света.
Населението на Исландия е малко повече 300 хиляди души. Въпреки това, както и навсякъде другаде, трябва да има ред и орган, който да се занимава с контрола, разкриването на опасните ситуации.
Полиция има почти във всички страни. Разбира се такава има и в Исландия. В контраст с мрачната полицията в други страни, полициите в тази страна са добри, гостоприемни и усмихнати. Освен това, в исландската полиция имат снимки, които не са от мястото на местопрестъплението.
На повечето от тях полицаите изглеждат като безгрижни туристи, които участват в различни несериозни неща, забавляват се, смеят се и така нататък. Разбира се, има хора и в малко по-различни моменти. Престъпниците са навсякъде, но изображението на позитивни хора, към които можеш да се обърнеш с проблема си и да намериш при тях подкрепа и помощ, е завладяващ. Може би това се дължи на отсъствието на ужаса, който е налице по улиците и тъмните места на градовете в другите страни.
Полицаите в Исландия още не са загубили лицето си, но все пак са хора в униформа. Зад усмивка и безгрижната атмосфера стоят бронежилетки, огнестрелни оръжия, палката, радиото и други атрибути, чрез които полицаят е готов във всеки един момент да бъде на границата между живота и смъртта в името на обществото.

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.