Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Васко дойде на гости на дядо си. Когато влезе в двора, дядо му седеше край малко изкуствено езеро, в което волно плуваха доставящи наслада красиви риби.

– О, Васко, кога пристигна?! Добре дошъл! – зарадва се дядо Васил.

Лицето на момчето бе мрачно и подтисното.

– Какво се е случило с теб? – попита дядо Васил. – Изглеждаш ми отчаян и обезсърчен.

– Дядо, много съм объркан, – призна си Васко. – Всеки ден от живота ми по нищо не се различава от предишния. Дали е утро или вечер за мен няма никакво значение.

Старецът погледна съчувствено внука си и му каза:

– Много хора биха мечтали да бъдат на твое място. Имаш дом и всичко необходимо за живота си…. За какво мечтаеш?

– Първоначално исках да се науча да свиря на тамбура, нашите ме записаха в народния състав на училището и там усвоих този инструмент. После исках да рисувам красиви пейзажи и не само тях, но това което ми харесваше наоколо, постъпих в кръжок и сега картините ми са доста сполучливи. Исках да се науча да плувам, татко ми помогна да усвоя и това. А сега не знам за какво да мечтая.

Дядо Васил поклати глава и започна да поучава внука си:

– Човек, който няма мечта е като тези риби, които плуват в това малко езеро. За тях дните са едни и същи. Те не знаят що е радост и веселие.

Старецът замълча и удари с ръка по водата на езерото, а след това продължи:

– Ако няма смисъл живота ти, ще се скиташ безцелно. И когато дойде време да умреш, ще разбереш, че напразно си пропилял живота си. Трябва да имаш цел, Всяка крачка към мечтата ти, те изпълва с желание да я достигнеш.

– Всеки път, когато постигна дадена цел, трябва да си поставям нова ли? – попита Васко.

– Да, – кратко отговори дядо му. – Научи се да мечтаеш и да крачиш бодро към това, което трябва да постигнеш. Дори и да не се осъществи някоя твоя мечта, самия път, по който вървиш, за да я реализираш, те променя и изпълва с ентусиазъм.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

На улицата крачеше голяма грамада. Жегата не го плашеше. От джунглата бе дошъл този гост с дълъг хобот. Той бе голям, колкото една сграда.

Пристъпваше, а мислите му бяха отправени към родния край. Където имаше оплитащи се лиани, умни орангутани, весели шимпанзета….

Изведнъж на пътя изскочи дребно куче. Заджафка и залая слона. Яростно се цялото затресе. Нахвърли се върху грамадата и попадна под краката ѝ.

Но слона изобщо не му обърна внимание. Занимаваха го по-важни и съществени неща.

Тогава минаващ от там човек попита слона:

– Явно си много умен или много глупав, или пък се уплаши, та оставаш туй малко куче да се задява с теб, без да му направиш нещо? Нима не е глупаво от твоя страна? Ритни го с крак. На място можеш да го смажеш.

– Така е, – съгласи се слона. – Но макар да съм толкова голям и як, аз не знае чие е това куче.

– И ти се страхуваш от това кутре? Какво може да ти стори то?

– От него не, но от стопанина му мога да пострадам, ако го нападна или убия.

Така и в живота става, ако не знаеш кой стои зад гърба на този, който се заяжда с теб, по-добре премълчи, че току виж си сам пострадал.