Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.

Мартин лежеше в леглото и се връщаше назад към събитията, които му се бяха случили през деня. От телефона му се разнесе музиката на Моцарт и прекъсна мислите му. Звънеше жена му, а той беше сам в хотелската стая на десетки километри далеч от дома.

Странно, толкова късно не му бе звъняла до сега. „Дали не се е случило нещо лошо у дома?“ – помисли си той.

– Скъпи, извинявай, че те притеснявам толкова късно, – гласът на Мая звучепе притеснено. – Звъня ти заради Борис.

– Какво се е случило с него? – попита Мартин.

– Дойде си от училище и ми каза, че е гълтал някакви гадости.

– Алкохол ли? – Мартин изтръпна.

– По- лошо! Големите момчета му дали някакво хапче, което веднага се е разтворило на езика му.

– Екстази?

– По всяка вероятност ….

– Дай ми го, искам да говоря с него.

„Започва се. И това стигна до нас. – Мартин удряше с юмруци по леглото – Та той е едва 13-годишен“.

Мислите на Мартин препускаха бясно в главата му.

Борис се обади с несигурен глас:

– Да.

– Имаш ли нещо да ми кажеш, сине?

–  Знам, че съм глупак, – изстена момчето.

– Скъпо ли плати за своето щастие?

– Не дадоха ми го безплатно.

– Нима не ги усети? Защо мислиш, че са били толкова добрички?

– Вероятно, за да ме зарибят, а след това сигурно ще искат и пари.

– И как ти  се стува перспективата?

– Реших просто да опитам, исках да зная какво представлява.

– Хареса ли ти?

– Главата ужасно ме боли.

– Нали знаеш как се премахва махмурлука?

– Не, повече не искам….. Съжалявам, че ви огорчих с мама.

– Хубаво е, че съжаляваш …, – с болка каза Мартин. – Тези неща водят до хомосексуални и други подобни връзки, говорили сме за това.

На Борис му се пригади, той си спомни как едно от момчетата го бе погалило по бузата. Той подаде телефона на майка си и изтича в тоалетната.

– Не знам какво си му казал, – каза Мая, – но сега повръща в тоалетната.

– Това е добре, – вече по-спокойно каза Мартин.

– Извинявай, но ще отида да го видя.

– Добре. И ако има нещо обади се пак.

Той знаеше, че сънът му няма да остане вечно малко момче. В последно време беше забелязал промяна в него. Разсъждаваше доста добре, но искаше изведнъж да порасне. Мартин не веднъж се бе страхувал Борис да не кривне, за това често разговаряше с него. И ….. беше се случило, но имаше надежда, че няма да се повтори.