Никола никак не обичаше да се моли и да слуша молитвата, която баба му казваше преди хранене

Когато го викаха за ядене, той по най-бързия начин сядаше на стола, готов да погълне и цяла планина, но след това трябваше да изслуша молитвата на баба си, преди да посегне към храната.

Баща му въпреки, че бе твърде зает човек, търпеливо слушаше молитвата докрай и не я прекъсваш, дори и когато му звъняха по телефона.

Веднъж преди вечеря, бащата на Никола го попита:

– На кого всъщност искаш да благодариш днес?

– Как на кого? – Никола се обърка от изненада. – На теб, разбира се, защото изкарваш пари, с които мама купува продукти.

– И това е всичко? – погледна го изпитателно баща му.

– Не, …. на мама, защото готви толкова вкусно – и без да дочака следващия въпрос добави, – на баба, която помага в къщи и за пирожките, които е опекла днес …

– А на Бог?

– О, да! – Никола си спомни, че в молитва те се обръщаха към Бога, – Разбира се и на Него.

– Хубаво би било ако го нямаше твоето „разбира се“,  – с упрек поклати глава баща му и започна да обяснява: – Само си помисли: Кой ми е дал такава работа, че независимо от днешните времена, мога да издържам семейството си, че дори и много повече? А на майка ти и баба ти, кой дава сили и умения, за да готвят и поддържат дома? Виж картофите, сиренето, хляба, които ти ядеш. Кой е давал слънчева светлина, топлина и дъжд на земята, за да порасне пшеницата, картофите, тревата на ливадата, която пасат кравите? И въобще дома, в който живеем, водата, която пием, накрая и въздуха, който дишаме, кой е ни е дал всичко това?

– Как кой? Бог! – ахна Никола.

Е, най-после бе разбрал, защо и на кого трябва да благодари всеки ден.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

Когато жената му позволи това.

Жените все по-често се оплакват, че не могат да намерят истински мъж. Но те просто не могат да дадат възможност на мъжете да имат предимство пред тях. В края на краищата, модерна жена е привикнала всичко да решава сама и не може да допусне някой да я командва.

Но понякога сценария на нашите родители се намесва в живота ни. Ако в семейството на мъжа за всичко е отговаряла майка му, децата веднага отивали за помощ при нея и без нейното съгласие нищо не се решавало самостоятелно, то и в своето семейство, такъв мъж без колебание ще отдаде лидерството на съпругата си.

Жени от патриархални семейства, ще се съгласят с ръководството на съпруга без колебание.

Какво да се прави, ако жена свикнала да решава всичко сама за себе си, привикнала да бъде капитан, а не помощник?  Много често тези жени по-късно се женят, защото не могат да намерят „точния мъж“.

Проблема не е в това, че няма наблизо достойни мъже, а просто защото жените не могат да допуснат, някой да доминира над тях.

Психолозите смятат, че в този случай жената трябва да започне да дава път на мъжа и постепенно да делегира някои лидерски отговорности към партньора си. Само тогава тя ще се почувства като истинска жена. Тя не трябва да се огорчава и да си мисли, че от този момент става подчинена.

Време е да включи женската мъдрост и са си спомни, че „шията управлява главата“. Ако жената често си спомня това и умело го прилага, това ще помогне да се избегнат множество конфликти в семейния живот, а брака ще бъде дълъг и щастлив.

Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота

В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.