Днешните герои на Зорница са много по-различни от тези, които имаше, когато бе по-малка. Днешните ѝ герои не са известни личности, спортни легенди или популярни артисти.

Един ден , когато я попитаха:

– Кои са твоите герои днес?

Тя отговори:

– Днес ми правят впечатление обикновените хора, кито Бог използва по невероятен начин.

Веднъж при едно свое пътуване, тя срещна „своите герои“.

Зорница бе изпратена далеч от дома си, за да учи жени на основите на християнския живот. Но от тях тя научи много повече, отколкото те от нея.

– Тези жени, – разказваше по-късно Зорница пред приятелите си, – не са имали възможност да се образоват, но предизвикателствата, пред които ги е изправял живота, са ги научили на да бъдат такива „герои“, каквито ние рядко можем да бъдем.

– Чак пък толкова, – с недоверие и малко скептицизъм се отнесоха приятелите ѝ към нейните думи.

– В своето ежедневие те са се изправяли пред много изпитания, – продължи Зорница. – Били са отхвърляни. Много от приятелите и роднините им не са вече между живите. Всичко това Господ е използвал, за да заздрави тяхната вяра. Те бяха преминали през много трудности и израснали във вярата си, защото бяха изпитали една основна истината, че Бог е верен.

– Вярно е, – съгласи се Вероника, – че ние не забелязваме обикновените хора, които извършват Божието дело. Ние търсим изявените, а не скромните люде, които вършат Божията воля, прославяйки Бога, а не себе си.

– Трябва да се учим от тях, – наблегна Атанас.

И всички се съгласиха.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.

Онова, за което изпитваме глад, не можем да получим от човек, работа, пари и нови придобивки.

Ние изпитваме копнеж за нещо от друг свят, което поддържа живота ни.

Представено ни е право на избор – собственото благополучие или живот с вяра в Бога.

Ако изберете да живеете с вяра, ще се предадете в ръцете на Бога и така ще претворите естественото в духовното.

Наталия няколко години посещаваше един старчески дом и помагаше на баба Маргарита или Марга, както я наричаха всички в дома. Девойката се стараеше да облекчи последните дни на старицата и да ги направи по-спокойни.

При общението си с баба Марга ценностите на Наталия се промениха. Това, което в живота ѝ изглеждаше много важно, мина на втори и трето място.

Веднъж баба Марга сподели с Наталия за какво най-много съжалява в живота си:

– Не знам нито една молитва. Сега се моля, колкото ми стигат силите. Дори понякога казвам само: „Господи, помилуй“, а изпитвам такава голяма радост от това.

Възрастната жена въздъхна дълбоко, но продължи уверено:

– Цял живот съм се страхувала от вярващи хора. Боях се, че те тайно ще споделят вярата си с моите деца и ще им разкажат, че има Бог. Децата съм си кръстила по традиция, но за Бог с тях никога не съм говорила.

Очите на баба Марга се напълниха със сълзи:

– А сега разбирам, че вярващите са имали живот, те имаха нещо важно, което искаха да споделят с мен, но тогава го пропуснах да мине така покрай мен ….

Чували ли сте националния химн на Израел? Навярно ви е позната мелодията, а думите?

Този химн е известен като „Ха Тиква“. Той е стихотворение от 29 думи, но  изразява същността на ценностите на държавата Израел, по-добре от всеки друг текст.

Думата  הַתִּקְוָה – „Ха Тиква“ означава надежда, това е две хилядна стара мечта на евреите след разрушаването на Храма – да се върнат в истинската си родина Израел.

Нека да погледнем ключовата фраза в „Ха Тиква“.

ולפאתי מזרח קדימה
לציון צופיה
עוד לא אבדה תקוותנו

улефаатей мизрах-кадима
аин ле цийон цофия.
Од ло авда тикватену

Която означава: „Докато нашите очи се обърнаха на изток, към Сион, надежда все още не е загубена“.

„Надеждата“ тук е неугасващата вяра, благодарение, на която евреите се върнаха в земята на Израел.