Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.
Веднъж в разговор с Данчо сподели:
– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.
– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.
– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.
– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.
Цоко се върна назад в спомените си:
– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас, бе открил една табела в езерото.
– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!
– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.
– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.
– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.
– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.
– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.
– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.
