Денят бе горещ, а бяха започнали дискусия относно преподаване на религия в училището.

Много често присъстващите обливащи се в пот, бършеха лицата си, но това не ги спираше да спорят и оборват мнението на другите, с които не бяха съгласни.

Доста голям брой подкрепиха Миленова, която каза:

– Трябва да се изучава християнството в училище, но не ритуалите и традициите, а същността и смисъла на християнското учение.

Владимиров се засмя:

– Хората не са готови, за да го разберат.

Дамянов го подкрепи:

– Толкова години на атеизъм и изведнъж Христос, Голгота, …. Възкресение …..

– Не разбирам какво имате против традициите? – попита Данчева. – Хората от векове са спазвали някакви обреди и това донякъде ги е държало близо до Бога. За това са правели и много добри неща.

– Госпожо, – подскочи Петров, – правенето на добри дела е следствие на това, че си възприел и следваш учението на Христос. Смесването на езическите обичаи с християнството в днешно време няма да ни помогнат, да разкрием Истината на хората.

Спорът се изостри и премина дори в коридора. Там чакаха няколко военни. Те не можеха да не чуят острите реплики, които си разменяха заседаващите.

Един от офицерите се приближи към спорещите и се намеси:

– Извинете, този въпрос не е от нашата компетентност, но …. с другите военнослужещи тук мислим така: Да въведат Божия закон и точка. Защо трябва да се обсъжда и влачи това решение с години?

Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Наталия и Здравка седяха заедно в близкото кафене и разговаряха пред сервираните им чаши с ароматно кафе.

– Имаш ли други богове в живота си? – Наталия попита приятелката си.

Здравка я изгледа сякаш бе с три глави. Тя изглеждаше шокирана, изненадана и малко обидена.

– Нима не вярваш, че е възможно да имаме други „богове“ в живота си? – още по-настойчиво попита Наталия.

– Какви богове? – подскочи от стола си Здравка.

– Всеки или всичко, което заема мястото на Бога в живота ни, е идол, – поясни Наталия. – Ако отдавам сърцето си на нещо или някого повече, отколкото на Бог, имам идол в живота си.

– Никога до сега не съм разсъждавала по този въпрос така, – призна си Здравка.

– Идолите могат да бъдат материална вещ, навик, работа, кариера или човек, – продължи обясненията си Наталия. – Всичко, към което се обръщам, преди да отида при Бог, когато имам нужда от утеха, любов, сигурност, почивка, радост или защита, е идол в живота ми.

– Чудесно определение, – възкликна възторжено Здравка. – С него съм готова да разкрия всички идоли в живота си. Това отвори очите ми. Наистина е така.

Наталия се усмихна и добави:

– Бог е по-голям от всеки лъжлив идол, по-добър от всеки друг бог, повече от всичко друго, което някога може да бъде в живота ни. Няма бог като нашия Бог. Той снабдява всяка наша нужда и ни обича по начин, който не можем дори да разберем …..

– И Той ни призовава да Го обичаме преди всичко и да се покланяме единствено на Него, – прекъсна я бързо Здравка.

– За да направим това, трябва да се осмелим да разрушим идолите си, – подчерта Наталия.

Дали защото времето бе мрачно или бе подтиснат, не знам, но Тихомир Мълчанов вървеше с наведена глава към църквата.

Там завари Николай, свещеникът от храма. Тихомир боязливо се отправи към него. Поздрави го и смотолеви набързо:

– Станах християнин, но имам проблем.

– Какъв? – попита свещеникът.

– Не зная как да преодолея влечението си към порно сайтовете в Интернет.

– За това говорили ли сте с някого?

– Стеснявам се да говоря за това с приятели и близки, а искам да бъда честен пред Бога, – призна си Тихомир. – Как да се преборя с това? .

– Въпросът трябва да се постави по-остро, не за конкретни сайтове, а за Интернет като цяло.

– За целия Интернет ли? – недоумяваше Тихомир.

– Ако за вас, по една или друга причина, компютърът все още е “жизнена необходимост”, тогава борбата срещу “гледането” зависи от степента на пристрастяването ви към порнографията. В много страни това състояние се определя като психическо заболяване.

– Тогава какво да правя?

– Прието е мъж да не остава насаме с жена, която не е негова съпруга или майка. Та това важи и за този случай.

– Как така? – озадачен попита Тихомир.

– Не оставай сам с компютъра си. Това увеличава шанса ви да станете по-свободен човек.

– И ако това не помогне? – безпомощно повдигна рамене Тихомир.

– Ако пристрастяването ви е пълно, по-добре идете на някое изоставено място, където няма електричество.

– О, това би било ужасно, – възкликна Тихомир. – Как бих могъл да живея без ток? Какъв живот ще бъде това?

– Тогава имате един единствен изход и той е много евтин.

– Какъв? – Тихомир  с надежда погледна свещеника.

– Хвърлете на земята компютъра си и го строшете. Този вид уреди все още имат едно „ценно“ предимство, лесно се чупят.

Вечерта отнесе уморените по домовете им. За тях денят бе тежък и обременен. Но това не се отнася за децата. Те са неуморни особено, когато разгадават и откриват нещо ново.

Веско макар и малък, бе голям любознайко и досаждаше на околните с многобройните си въпроси. Единствено дядо му Веселин бе търпелив да го изслуша и да отговори на питанията му.

Старецът едва бе се прибрал, когато внука му го връхлетя като торнадо ……

– Дядо, нали сме Божи деца?

– Да, разбира се! – усмихна се топло дядо Веселин.

– И щом сме такива, – разсъждаваше на глас Веско, – трябва да бъдем водени от Божия Дух, но ….

И малчуганът се сконфузи.

– Искаш да кажеш, че това не винаги става? – опита се да му помогне старецът.

– Защо е така? – последва директен въпрос.

– Думата „водени“ на гръцки е ago. От нея произхожда думата agonidzo, т.е. „агония“.

– Какво значение има това? – прекъсна обясненията на дядо си малкият любопитко.

– Това ни показва, че понякога, когато ни води Светия Дух, това може да се окаже мъчително и доста болезнено, – уточни старецът.

– Защо? – естествено „цъфна“ нов въпрос.

– Защото нашият ум не разбира това, което Духът ни кара да правим, а плътта не иска да се подчинява и не желае да бъде послушна.

– Тогава какво да я правим с тая плът? – застана войнствено Веско, готов дори да я смачка, щом му пречи.

– Ако искаме да бъдем водени от Божия Дух, – продължи да изяснява повдигнатия въпрос дядо Веселин, – ние трябва да спечелим войната с нашата плътта и ум.

– Излиза, че за да ни води Светия Дух, трябва да премахна ума и тялото си?! – Веско ококори неразбиращо очи.

– Просто трябва да преодолеем тази малка агония, за да се движим според свръхестественото водителство и да се научим да следваме Лидера.

– Аха, – закани се сериозно Веско, – ще им кажа на тази плът и на този ум, кой трябва да ги води!