Виолета се колебаеше. Имаше чувство, че решението, което бе взела не е правилно, но тя бе твърдоглава и винаги искаше да прави нещата по свой начин.

– Аз знам по-добре, – твърдеше Виолета.

Ставаше въпрос за връзка. Преди да се впусне в нея, сърцето ѝ казваше:

– Не прави това!

Виолета игнорира предупреждението:

– Едва ли греша. Мъжът, който ме интересува е свещеник. Той може да ми помогне в моето духовно пътуване. Навярно Бог ще го използва, за да ме направи по-добър човек.

Именно заради тази връзка тя търсеше Господа с цялото си сърце, но тя я свали на колене.

Виолета бе малтретирана, обременена и отчаяна.

– Ако бях послушала Божия Дух, щях да избегна ненужната болка и нараняване, – плачеше тя. – Ако държах на себе си и бъдещето си, щях да обърна внимание на това, което Бог ми казва.

Непослушанието често ни води по пътища, по които Бог никога не е искал да вървим.
Дори когато сами си причиняваме страдание, изпълнявайки собствените си егоистични желания, Бог не ни обръща гръб. Той все още е готов да ни помогне да се измъкнем от дупката, в която сме паднали.

Достатъчно е само да се покаем и да се обърнем в правилната посока.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.

Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?