Той може да редуцира всички симптоми, асоцирани с болестта на пътуването, например морската, като замаяност, повдигане и избиване на студена пот.

Доказано е, че джинджифилът е изключително полезен в редуциране на симптомите на гадене по време на бременост, дори и при най-тежката форма, изискваща хоспитализация.

Джинджифилът има антивъзпалителен ефект. Съдържа много съединения, наречени генгероли, които облекчават страдащите от остеоартрит и ревматичен артрит.

Предпазва от колоректален рак и рак на яйчниците. Гингеролите, основните компоненти на джинджифила, които са причина за отчетливия му вкус, ограничават растежа на колоректалните ракови клетки, а също и ги убиват, като предизвикат смъртта и асимилацията им.

Джинджифилът подобрява реакцията на имунната система. Загрява през студеното време, но може да предизвика и целебно потене, по време на настинки и грипове.

Немски учени са установили, че при потенето се получава защита от някои микроорганизми, включително срещу E.coli, Stahhylococcus aureus – често срещано кожно заболяване и Candida albicans.

Първоначално джинджифилът се е използвал предимно в медицината.

Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит прах на вид се използва в кулинарията като подправка.

Резенчета пресе джинджифил се използват за направата на чай и като добавки в супи и сосове.  В източната кухня се приготвя по всички познати техноологии на печене, варене и пържене.

В Азия коенът се настъргва, накисва се във вода и с него се подправят ястия или пък се запържва.

Много е разпространен в сладкарството под формата на сладки и бомбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира. В Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват.

Пресният джинджифил трябва да се съхранява в хладилник в хартиена торбичка. Така се запазва за около три седмици.

Изсушеният джинджифил се съхранява в стъклен съд с капак на сухо, хладно и тъмно място. Може да се остави и в хладилника, където ще запази аромата си за една година.

Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.

Някой звъни по телефона. Димитър вдигна слушалката:
– Аз съм служител от ВиК. Трябва да ви предупредя, че днес до края на деня, няма да има вода, запасете се с необходимото ви количество.
След час звъни пак същия човек:
– Напълнихте ли всички съдове с вода? Очаквайте ни! Сега ще ви докараме един слон да се изкъпе.

Група китайски учени от Университета Цинхуа са създали капка течен метал, които се движат през препятствия, „яде“ люспи от алуминий, които може да променят формата и да се притиска до труднодостъпни пространства.
Малките „двигатели“ изработени от сплав на галий, индий и калай плава в разтвор от натриев хидроксид или солена вода. Галия е течност при 29 ° С, докато индий има по-висока точка на топене 156°С. Въпреки това, в комбинация, сплавта е в течно състояние при стайна температура с високо повърхностно напрежение, около 500 мN/м. Това означава, че когато сплавта се положи върху плоска повърхност, тя образува почти идеална сфера и може да запази формата си.
Микроскопски алуминиеви люспи се поставят в разтвор, което води до реакция, която генерира водородни мехурчета. Тези мехурчета помагат на капката да се движи напред, и алуминиеви люспи действат като гориво, което позволява на сплавта да преодолее дори малки препятствия.
Разработката се основава на предишни изследвания, проведени от екипа на  Jing Liu, а също и на пробива на учени от Университета на Северна Каролина в проучването.

Наводнението отдавна бе отминало. Само на кметството бе останала черна диря отбелязваща, докъдето бе стигнала водата. Явно водната стихия бе надвишила човешки бой.

Тази вечер спомените отново нахлуха в главата на Лиза. Тя видя старата им къща с родителите си. Водата се покачваше и заливаше верандата.

Върховете на ябълковите дървета, бяха като зелени островчета наоколо. Клоните плаваха обсипани с плод.

Всички бяха много изплашени. Водата нахлу по тъмно. Лиза беше малка. Тя бе изтръпнала от мисълта, че все така ще бъде.

Чу как сестра ѝ извика:

– Запушете прозорците.

Но всички гледаха уплашено и не помръдваха. Водата се надигаше тъмна и не обещаваща нищо добро. Стигна до глезените.

Учеха Лиза още от малка:

– При наводнение, скачаш във водата и се хващаш за нещо, което плава.

А тя тогава питаше страхливо:

– Не можем ли да се скрием на тавана?

– Това е глупаво, когато дойде водата най-правилното решение е всеки да се хване за сандък или маса и да плува с тях.

Чу майка си как изплака:

– Сега какво да правим?

На Лиза ѝ се стори, че лицето на майка ѝ се разтегна в нетипична усмивка и изчезна.

Всичко беше минало отдавна, но този кошмар се завръщаше вечер, когато бе тъмно, а реката шумолеше наблизо.