В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

Бабата на Нина работеше в един склад и често я взимаше със себе си.

Но веднъж възрастната жена беше много заета и изпусна от поглед внучката си.

След време, когато я потърси, я намери насред гаража.

Нина стоеше на малко парче размразена смола близо до бъчва със златен прашец, който втриваше в косата си.

Беше се превърнала в същинска фея.

Дълго след това я миха, не ден и два, но и след седмица златния прах си оставаше върху косата ѝ.

Всички се смееха и я наричаха Златокоска.

Даниела седеше срещу леля си Стела, тя не и беше истинска леля, но така бе свикнала да се отнася с нея, когато беше малка и старата жена се грижеше за нея. Трябваше да я попита за доста неща, но не искаше това да стане пред малката Кремена.

Даниела кимна към детето, което се опитваше да свали една от рисунките окачени на стената и възрастната жена веднага разбра намека.

– Бягай да поиграеш навън малко, Креми, – каза тя на детето

Кремена се нацупи:

– Каза ми, че ако слушам, ще ми купиш шоколад.

Даниела се разсмя, въпреки, че искаше малката бързо да излезе навън:

– Тя и на мен не веднъж ми е обещавала подобни неща.

– И давала ли ти ги е? – попита Кремена с широко отворени очи.

– Ако слушах, – каза Даниела и хитро погледна Стела.

– А това не се случваше често, – сопна се лелята и пристъпи към Кремена. – Ако не отидеш веднага на двора да си играеш, няма да получиш никакъв шоколад. Довечера ще ядеш фасул..

Кремена смръщи вежди, сбърчи нос, а после бързешком мина покрай старата жена, която се бе приготвила да я шамароса.

– Лельо каква ти се пада Кремена? Внучка?

Стела се засмя гръмко:

– Правнучка.

– Е, – засмя се Даниела на свой ред, – трябваше да се досетя.

– Това е проблема на момичета напоследък, – каза Стела, – забремяняват още на 12 години.

– Не мога да повярвам, –  подскочи учудено Даниела, – Е, те не го правят сами, нали? А къде са тези, от които забременяват?

Стела махна пренебрежително с ръка.

–  Мъжете са си мъже. Каквото и да си говорим,  ние възрастните сме тези, които трябва да научим момичетата си как да се държат. Сега стана още по-лошо, защото много от младежите са далече от църквата, не вярват в нищо и на никого.

Даниела знаеше много добре това, самата тя бе оплескала едно време нещата, а после избяга в града. Днес се бе върнала и трябваше да реши куп въпроси свързани с имота. За това искаше да поговори насаме със Стела, но малкото момиченце и мисълта, че дете беше родило дете, я бяха разтърсили силно.

Посадил дядо ряпа. Обикаля я от време на време и я оглежда.
– Дядо махни химикалите и препаратите от мен, аз още съм малка, – казала ряпата.
– Стар съм аз, а здравето ми отиде, – оплаквал се дядото.
Минало време ряпата пораснала и станала голяма. Викнал дядото:
– Тичай, бабо!
Бабата вечно недоволна от дядото се обадила:
– Когато те викна, да ми помогнеш, ти все си зает, а сега си се се разкрякал, все едно те колят. Ида де, ида.
Започнали двамата старци да дърпат заедно, но ряпата не се поклаща.
Викнали внучката.
– Ето готова съм, – обадила се внучката. – Давайте по-бързо, че закъснявам за дискотека.
„Дърпат и опъват, ряпата не се поклаща“. Викнали кучето.
– Кучешка работа, – разджавкало се кучето, – най-тежкото на мен все се пада, ама признава ли ти го някой?!
„Дърпат и опъват, ряпата се непоклаща“. Викнали котката и тя да помага.
– Аз без валериан не работя, – размяукала се котката. – И махнете това куче от тук имам алергия към кучетата.
Накрая след дълги уговорки и тя дала една лапа, но ряпата не помръднала.
Най-накрая дошла и мишката, може ли без нея.
Напънали се всички заедно и ряпата излязла.
Е, приятели, ако в една обща работа, всеки търси своето си, никаква няма да я свършите. За това активирайте мрънкащите, недоволните и нежелаещите в работата, за да не се превърне тази приказка в баснята „Орел, рак и щука“.

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.