Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

Млякото изскочи от тенджерата и започна да вини веднага Нетърпението:

– Не можа ли малко да почакаш? Както винаги все прибързваш!

– Нима съм виновно аз? – започна да е оправдава Нетърпението. – Всичко идва от Небрежността. Тя отвлече вниманието на леля Дора и жената не можа на време да помести тенджерата.

Небрежността се намръщи:
– Все аз съм ви виновна! Ако леля Дора не бе толкова разсеяна, нямаше да се случи това, – прехвърли вината веднага на разсеяността.

А разсеяността не остана по назад, а обвини изкипялото млякото:

– А то къде е хукнало, та не стой мирно в тенджерата? Някой гони ли го? Можеше да почака поне малко.

Леля Дора поклати глава, дълбоко въздъхна и каза:

– Всичко стана по моя вина! Не трябва да допускам повече това! Не бива като варя мляко да се захващам със нещо друго. Започна ли да върша друга работа, забравям за него.

Получи се нещо доста странно. След признанието на леля Дора най-лошите и нежелаещи да се поправят навици се умълчаха. След такава изповед какво можеха да кажат. За това в нищо повече не я упрекнаха.

Впрочем, какво тук е странното?

Признаването на грешката и желанието да не се допуска такава, е начало на промяната. Хубаво е в такива случаи, желанията да не останат бездейни, защото всичко отново ще се повтаря.

Беше обикновен учебен ден. На Тони съвсем не му се искаше да тръгне с училищния автобус. Та той беше силен и як младеж и вече можеше да кара кола.

Отиде при майка си и го удари на молба:

– Какво толкова ще стане, ако отида на училище с колата. Всички мои приятели го правят …

Накрая майка му отстъпи, но го предупреди:

– Внимавай как караш! Ти си още млад шофьор ….

Но Тони изобщо не я доизслуша, а изхвръкна въодушевен навън.

Той бе развълнуван от мисълта: „Ще карам колата и ще бъда свободен при придвижването си…“

Инцидента стана много бързо. Самият Тони не разбра как излетя от пътя. Наслаждаваше се на свободата си и се забавляваше, когато ….

Последното, което си спомняше бе възрастна жена, която много бавно пресичаше пътя. Усети удара. Предното стъкло се счупи и стъклата му се разхвърчаха навсякъде. Изведнъж започна да крещи и изгуби съзнание.

Внезапно се събуди. Беше много тихо. Полицай стоеше над него. Видя и доктора. Тони видя осакатеното си тяло, което бе цялото в кръв.

„Странно, – каза си Тони, – никаква болка не усещам. Ей, не ме завивайте през глава. Не мога да умра, не и сега. Та аз съм само на 17. Още нищо не съм видял от живота“.

Поставиха го в една кутия. Родителите му дойдоха да го разпознаят. Майка му едва се държеше на краката си. Всеки момент можеше да се строполи. А баща му изглеждаше невероятно остарял.

– Да това е нашия син, – казаха с много болка родителите му.

На погребението Тони видя всичките си роднини и приятели. Те го гледаха с тъжни очи, някои от тях плачеха.

– Моля ви, – Тони се опита да им каже, – измъкнете ме от тук. Всичко това е нелепо. Аз не съм мъртъв ….

Но никой не го чу. Всички около него се движеха някак странно потопени в мъката си.

– Не ме погребвайте. Имам още толкова много работа, – Тони отново се опита да привлече вниманието им. – Не ме заравяйте в земята. Искам отново да пея, да танцувам. Обещавам, ако ми се даде само още един шанс, ще бъда най-внимателният шофьор на земята…. Само един шанс …. Аз съм само на 17 години ….

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.