Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Паричко Богаташев забогатя. Той не се интересуваше от нищо друго освен от това, да задоволява собствените си апетити и желания.

Един ден Паричко реши:

– Ще си построя дом и то не какъв да е, а такъв, че всеки да ми завиди.

Речено сторено. На централен парцел в града се появи луксозна сграда, която привличаше погледа на хората с изгледа си и оформлението си. Вътре бе обзаведена със скъпи и модерни мебели.

Един ден Богаташев покани приятелите си на гости. С гордост ги разведе и им показа своя нов дом. Поканените цъкаха и се възхищаваха от всичко видяно.

Сред приятелите на Паричко бе архитект Християн Добролюбов , чиято оценка много се ценеше от Богаташев. По време на приема домакинът изтегли настрана архитекта и го попита:

– Е, какво ще кажеш за дизайна и интериора на новата ми къща?

– О, – отвърна Добролюбов, – всичко е прекрасно, но при строежът е допусната една голяма грешка.

Леко засегнат от думите на специалиста, Богаташев попита:

– И каква е тя?

Отговорът последва веднага:

– Смъртта лесно може да влезе в нея.

Тази неочаквана забележка накара притежателя на къщата да се замисли дълбоко, но не настъпи кой знае каква промяна в разбиранията му и той се оттегли обиден.

След няколко месеца в новия дом на Паричко наистина влезе смъртта и го взе със себе си.

Колко е важно за човек да знае, независимо дали е богат или беден, че един ден ще умре.

Да имаш красива къща тук на земята е действително голяма привилегия, но по-важно е да „имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“, защото в него смъртта няма власт. То е неразрушимо и непреходно.

Блажен онзи, който има място в дома на Отца.

Слънцето макар и не много силно грееше в градинката пред блока. На детската площадка в пясъка весело си играеше Юри, малко четиригодишно момченце. Баба му го наблюдаваше от прозореца на кухнята от втория етаж.

Юри бе спокойно и добродушно дете. Не създаваше много грижи на родителите си. Беше послушен и изпълняваше всичко, което му нареждаха. Малкото дете много обичаше да пее и сега си тананикаше една от песните, които бе чуло в църквата, където го водеше баба му.

Внезапно до детската площадка спря кола. От нея излезе едър мъж и се насочи към Юри. Той грабна малкото момче и бързо го навря в колата. Юри не успя да извика, колата бързо потегли.

Бабата ахна и изкрещя, но наблизо нямаше никой, който да се притече на помощ.

Страхът в Юри отстъпи на песента, която напираше в него и той запя:

– „Както еленът пръхти за потоци водни
и аз за Тебе копнея.
Ти единствен Си Този, Който търся …..

– Млъкни, – изрева мъжът на предната седалка до шофьора.

Това не смути Юри и той продължи да пее:

– „….с цялото сърце. Ти Си сила, моя щит“

– Хлапе, затвори си устата, ще те шамаросам, – още по-гневно изкрещя мъжът.

Но малкото момче не можеше да спре, тази песен като че ли извираше от него с пълна сила:

– “ ….. аз предавам се в Твоята власт. Ти единствено мое желание, аз хваля Те“.

Завършвайки песента, Юри започна отначало.

Двамата мъже отпред в колата беснееха, но бяха още в града и имаше много движение. Те не можеха да спрат, за да усмирят малкия певец.

А Юри пееше и сърцето му се изпълваше с мир. Мъжете в колата се умълчаха. Вслушвайки се в думите на песента, похитителите се укротиха, нещо ставаше с тях …

Изведнъж колата спря, шофьорът скочи, отвори задната врата и избута грубо Юри от колата. Малкото момче падна на тротоара, а колата потегли.

Мъж и жена се притичаха веднага до падналото дете.

– Момченце, добре ли си, – жената започна да опипва детето и да го оглежда, дали има някъде наранявания.

– Защо те изхвърлиха от колата? – попита мъжът.

– Играех на пясъка …..и те…. те … ме взеха ….. – объркано започна да обяснява Юри, след което лъчезарно им се усмихна.

– Къде живееш? Как се казваш? – попита го загрижено жената, досетила се вече, какво точно е станало.

– Юри Спасов Дерменджиев, квартал Липите блок 402 етаж 2 апартамент 17, – отговори детето.

Скоро безстрашният певец бе отведен у дома. Когато се намери в прегръдките на баба си, Юри развълнувано започна да разказва:
– Знаех, че Бог е с мен и запях. Стана ми хубаво. Чичковците се развълнуваха от песента и ме пуснаха.

Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.

В големия салон на читалището Симеонов смело и решително излагаше своите доводи против вярата в Библията.  Хората мълчаха. Симеонов си помисли, че неопровержимата му реч е направила силно впечатление на присъстващите, затова храбро попита:

– Имате ли някакви въпроси?

Една възрастна жена прегърбена от годините се обади:

– Господине имам един въпрос към вас.

– Кажете, – каза самодоволно Симеонов като изгледа пренебрежително старомодните ѝ дрехи.

– Преди много години овдовях. Имах осем деца и никакво имущество. Единственото, което притежавах бе тази Библия – и тя издигна високо книга с черни корици, на която отпред се забелязваше кръст.

Симеонов внимателно се заслуша в думите на жената, а вътре в себе си усети напрежение.

– Тогава помолих Бог за помощ и се стремях да живея според Неговото Слово, – продължи жената. – Така изхраних себе си и децата си. Дори и сега да умра, аз съм напълно спокойна, защото Христос ме спаси от вечния съд, като ми прости греховете. Освободи ме от властта на сатана и греха. Очаквам един блажен живот с Господа. Това направи вярата ми. А сега ми кажете какво направи вашето учение за вас?

– Добра жено, – каза Симеонов, – аз не искам да отнема утехата ви.

– Не, – отвърна старицата, – нямах предвид това. Питам ви: Какво направи вашето учение за самия вас?

Симеонов отново се опита да отклони отговора си, но хората подкрепиха възрастната жена и настояваха да чуят какво ще каже говорителят на това.

Положението бе безизходно. И Симеонов посрамен напусна събранието.