Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Наскоро Петров нае дърводелец, който да ремонтира вратите, прозорците и всяка мебел, която съдържаше дърво на вилата му.

Първият работен ден на Илия, така се наричаше дърводелецът, не тръгна много добре. Спука му се гума. Счупи се електрическия му трион, а старият му пикап изобщо не поискаше да тръгне.

Петров му предложи:

– Ще те откарам до вас.

Илия само кимна с глава. През целия път дърводелецът не каза нищо. Седеше вглъбен и дълбоко умислен.

„Явно неуспехите днес, яко са го разтърсили,  – каза си Петров“.

Когато пристигнаха, Илия покани Петров на гости.

Двамата тръгнаха към уютен двуетажен дом, но преди това минаха през добре поддържана градина.

Изведнъж дърводелецът се спря пред малко дръвче и погали с ръце клоните му. Внезапно той се преобрази. Изобщо не приличаше на умисления и изпълнен с тревоги мъж, какъвто беше преди минути.

Илия тръгна към дома си усмихнат, радостно приветства семейството си. Прегърна децата си и целуна съпругата си.

По-късно, когато Илия изпращаше Петров и минаха отново край малкото дръвче, гостът не се стърпя и попита:

– Какво направи с това дърво, преди да се отправиш към дома си?

– Това дърво наричам „дървото на проблемите“, – започна да обяснява Илия. – На работата ми често възникват неприятности, но аз не мога да ги занеса в дома си, където спокойно живеят жена ми и децата ми. Затова, когато си дойда, мислено окачвам върху това дърво проблемите си и се прибирам у дома,  а сутрин отново ги забирам със мене на работата си.

Петров го изгледа изненадано, всичко това му се струваше доста странно.

– Може да ви изглежда забавно и налудничаво, – каза Илия, – но сутрин, когато стигна до дървото, проблемите на него се оказват много по-малко, в сравнение с тези, които съм оставил вечерта.

„Всеки се сблъсква с проблеми, – помисли си Петров, – но не трябва да им позволяваме да пречат на живота ни в семейството. Илия чудесно го е измислил, не е лошо и аз да пробвам“.

В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

Скъпи и безполезни продукти, знаем за тях, но въпреки това ги купуваме. Негодна за консумация храна, ненадеждни телевизори и всякаква техника, но си ги набавяме и трупаме в домовете си.

Постоянно критикуваме рекламите, не не отвръщаме поглед, когато се рекламира нещо.

Някои от нас изявяват, че са отвратени от сапунените сериали, но всяка вечер, когато никой не ги следи, очакват с нетърпение продължението им.

Не сме гладни, но се тъпчем със всякакви полуфабрикати и храни от заведения за бързо хранене.

Какво става с нас?

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?