Бе 1859 година. Джошуа Абрахам Нортън се обяви за император на САЩ.

Той бе натрупал и загубил своето състояние. Искаше да има нова самоличност, за това се обяви за първия император на САЩ.

Един от вестниците отпечата собственото му прогласяване.

Повечето се посмяха на издигането на „император“ Нортън и най-вече на неговите изявления, които бяха насочени към коригиране на недъзите на обществото, отпечатва своя собствена валута, …

Кулминацията бе писмото до кралица Виктория, в което Нортън ѝ предлагаше брак, за да се обединят двете кралства.

За да подчертае новото си място, „императорът“ носеше кралска военна униформа, проектирана от местен шивач.

Един от наблюдаващите го каза за него:

– Нортън изглежда „с всеки инч крал“, но, разбира се, не е, защото не можем да измислим кои сме.

Много от нас прекарват години в търсене на това кои сме и се чудят каква стойност имаме. Опитваме да назовем и дефинираме себе си, но само Бог може наистина да каже кои сме.

За щастие, Той ни нарича Свои синове и дъщери, когато получим спасение чрез Неговия Син, Исус.

„На всички, които Го приеха, Той даде право да станат Божии деца”.

И тази самоличност е подарък. Ние сме Неговите възлюбени деца, родени „не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот“, нито поради човешко решение, а от Бога.

Отец ни дава нова идентичност в Христос. За това нека престанем да се сравняваме с другите, защото Той ни казва кои сме.

Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.

Матьо в чудо се видя. Жена му се кара, после плаче. По някое време вземе с нещо да го замерва. Ту него гони, ту тя си тръгва от къщи. Пълна лудница.

Първоначално му бе мъчно и се опитваше да я успокои, но после вдигна ръце и престана да ѝ обръща внимание.

Един ден Матьо се зачете във вестника:

„Жената крепи дома. За това трябва да се пази здравето ѝ. Понякога се случва тя да избухне в плач, да се нервира, да пищи и удря, с каквото намери и други подобни сцени…“

– Брей, също като моята. Сякаш е бил в къщи и е видял какво върши.

Матьо продължи да чете:

„Тя никога не е доволна, ридае, , неукротима и неутешима е. Постоянно занимава другите със себе си, непрекъснато говори. Може да прибегне и до самоубийство …“

– А, не, тая няма да я бъде. Ще ѝ дам да прочете това. Защо да се съсипва така.

„….. Липсва им любов. Не само физическа, но и душевна….“

– Щом няма любов, – Матьо въздъхна дълбоко, – за жените това може да е много важно. Като се замисля, какво има тя в живота си? Деца. А като пораснат , нищо не остава. Празно. Може би това я мъчи.

„Особено влезе ли в климактериума, нещата се влошават още повече….. Потърсете лекарска помощ …. заведете я на минерални бани …“

– Е, ако е за едни бани, лесна работа. Само да не ми се убие жената. Иначе какво ще правя без нея?

Навън се дигаше страхотен шум. Голяма група от хора се опитваха да се разберат, като се надвикваха.

Валери се бе потопил в царството на старите вестници, които откри на тавана. Всяко интересно заглавие, го караше да спре да прехвърли няколко реда, а след това продължаваше.

– Гледай, от какви интересни неща са се интересували хората в миналото, – каза си той.

Някои от пожълтелите страници се разпаднаха в ръцете му, за това той почна да пипа по-внимателно.

Гръмкото заглавие „Проблемата на щастието“ силно го заинтригува.

Валери внимателно отдели вестникът със въпросната статия настрани, за да я прегледа по-късно.

След като прерови купа, се зае с това, което бе си избрал.

В ръцете му отново попадна статията „Проблема на щастието“.

– Под проблем се разбира пречка, препятствие, – разсъждаваше той на глас, – но се учудвам за какво точно става въпрос тук.

Валери реши да слезе на по-долния етаж и да попита дядо Георги. И без това му се искаше малко да се поразтъпче.

Старецът като го видя се усмихна:

– Здравей, Валка, – отдавна не си се весвал.

– Работа и нали знаеш ……, – смънка гузно Валери.

– Добре, че си требеме некога, та да се подирим, – смигна му старецът. – Кажи си сега болежката.

– Попаднах на стара статия със интересно заглавие. Не съм я прочел още, но самото заглавие ме заинтригува. Става въпрос за проблем, аз знам какво означава тази дума. Това е някаква пречка, препятствие, ….. Но как се връзва със щастието?

– Как беше написано там? – попита дядо Георги.

– „Проблемата на щастието“, – бързо отговори Валери.

– А, …., – каза старецът, почеса се по главата и изказа мислите си на глас, – Голям нерешен проблем е щастието. Нали за това се казва: „Решихме проблемата“. …… Требе в такъв смисъл да е.

Умното си е умно и на стари години може да разсъждава трезво.

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?