Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

Днес ние живеем в епоха на безотговорност, където никой не иска да признае, че  проблеми му са по негова вина. Всички сме станали жертви.

Щом е налице проблем, ние вече имаме някой, който е виновен за това. Обвиняваме правителството, медиите, нашите родители, училището, нашата ДНК, околната среда, всичко друго, но не и себе си.

Ние просто трябва да поеме отговорността си и да престанем да обвиняваме другите. Всеки път, когато обвиняваме някой друг, ние не признаваме истинския си проблем.

Ако сте изправени пред изкушение точно сега, вие никога няма да намери свободата си, ако не спрете да вините друг и не поемете отговорност за действията си. Спрете да обвинява други хора!

Невероятно е, че някои хора дори се опитват да обвиняват Бога за бъркотията в живота си. Никога Божията воля не противоречи на Божието Слово.

Ако Бог казва: „Не прави това“ в Библията, той никога няма да ви каже „да“, за да подкрепи чувствата ви. Не ми пука колко добро е усещането, когато слушате чувствата си, вместо на Божието Слово, защото тогава падате направо в капан.

Едно от най-честите извинения, които съм чувала, за да се оправдаят грехове, е: „Бог иска от мен да бъда щастлив, а това ще ме направи щастлив.“

Бог иска да бъдем щастливи. Но Той иска да бъдем повече свети, отколкото щастливи. Вие никога няма да бъдете напълно щастливи, ако игнорирате волята на Бог. Правилата и принципите в Библията не са там само за да направят живота нещастен. Те са там, за наше добро.

Най-щастливите хора в света са тези, които се придържа към това, което казва Бог и го следват, независимо от това какво казват чувствата им.

Във вторник Гена показа на Василка една снимка, която се бе измачкала и не се виждаше лицето на човека, който бе сниман на нея.

Тя явно бе натъжена. Обърна се към приятелката. С много болка и съжаление каза:

– Как ли се е смачкала? Знаеш ли колко много държа на нея?!

Василка реши да ѝ помогне.

– Мога да я поправя. Ще я сканирам на компютъра си. След това ще използвам една специална програма и ще поправя пораженията. Не е трудно да е направи, само трябва да знаеш как..

Гена се усмихна обнадеждена.

– Това е като безпорядъкът и бъркотията в живота ни, – каза тя. – Какво може да ги поправи?

– Задачата е доста по-трудна в сравнение с възстановяването на една стара снимка, но има едно мощно средство, което винаги може да ни помогне.

– Кое е то?

– Исус ни е дал прошката си. Чрез Христос всичко, което е помрачило нашия истински образ, е отстранено с Божията благодат и дара на прошката. Освен това, Христос ни е призовал да използваме целителния дар на прошката при отношенията с другите. Благодарение на силата на прошката можем да живеем без горчивина от нараняванията и всичко, което ни отделя от другите.

– Колко е хубаво, че имаме, кой да ни помага да поправим нещата, – възкликна Гена.

– Трябва да сме благодарни на Бога, – усмихна се Василка, – за прошката, благодатта, която ни изцерява и премахването на разделенията.

Венелин се учеше и работеше на непълен работен ден. В същото време жена му работеше другаде.

Налагаше се често да се грижи за детето си, когато бе в къщи. Не му бе леко. Освен студент и работещ, той бе и баща.

Един ден синът му Велко, който тепърва прохождаше, дойде при него и седна в скута му. Детето посегна към чашата със сока, която се намираше на бюрото  ……… жълтата течност напусна чашата и се изля върху ризата на Венелин.

В това време той говореше по телефона и работеше на компютъра.

Настана пълна бъркотия. Плачеше дете, компютъра бе изчистил екрана си, от ризата капеше сок по пода, …Веселин набързо прекъсна разговора по телефона:

– Извинете, можете ли да ми се обадите по-късно?!

Бащата бе готов да оправи създалата се бъркотия, но на входната врата някой звънна. Нямаше време да се преоблича. Отиде и отвори.

Жената, която стоеше пред вратата му се усмихна и каза:

– А представяте ли си каква е Божията риза?

Весели бе силно изненадан от тези думи.

Жената продължи:

– Бог прави дори немислимото за нас. Слуша молитвите ни, избърсва сълзите ни, приема всяка нужда, прощава греховете ни и прогонва всеки страх. Бог не се притеснява, че ще „изцапаме“ ризата Му.

Той съзнателно се снижава, за да ни стане по-близък.

– Колко е хубаво да знаем, – възкликна Веселин, – че сме на сигурно място в обятията Му.

– Да това е голямо благословение – каза жената, – Всичко това Той прави за нас, защото ни обича безусловно.