Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.
Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:
– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.
– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.
Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:
– В утрешния вестник има ли едно място за обява?
– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?
– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.
Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:
„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.
До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.
Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.
По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.
