В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Боби и Рени се разхождаха. Той бе на шест, а тя на три години. Те бяха брат и сестра, които израснаха почти заедно.

Внезапно върху Рени се нахвърли голямо куче.

Боби инстинктивно застана пред нея, предпазвайки я от свирепата атака на огромния звяр.

Резултатът бе двадесет шева на лицето на Боби.

Когато го питаха:

– Защо го направи?

Той се усмихна и отговори:

– Много обичам сестра си. Ако някой трябваше да умре, мислех, че това трябва да съм аз.

Пластичните хирурзи помогнаха лицето на Боби да заздравее по-бързо.

Сестра му бе дълбоко признателна за защитата му.

Тя казваше:

– Брат като него е нещо невероятно. Той е чудесен и мил. Аз много го обичам.

В идеалния случай членовете на семейството ни наблюдават и се грижат за нас.

Истинските братя се намесват, когато сме в беда. Те са до нас, когато се страхуваме.

В действителност дори нашите най-добри братя са несъвършени. Някои от тях ни нараняват.

Имаме един брат, който винаги е на наша страна, Исус.

Христос, като акт на смирена любов, се присъедини към човешкото семейство, споделяйки нашата „плът и кръв“ и ставайки като нас, „напълно човек във всяко отношение“.

Ние наричаме Исус наш Спасител, Приятел и Цар. И всяко от тях е истина.

Но Исус е и наш брат, който е преживял всеки човешки страх и изкушение, всяко отчаяние или тъга.

Той стои винаги до нас.

На Янко щом му се зададеше проблем, той предпочиташе да бяга. По-лесно е.

Ето тези дни се скара с брат си и вместо да седне и да разреши въпроса с него, той побягна, заявявайки:

– Не, с него трудно мога да се разбера. Навярно ще ми отмъсти за това, което му направих.

Янко отиде при чичо си. Там нещата вървяха добре, докато един ден той сбърка.

И вместо да признае вината си и да поиска прошка от чичо си, той реши:

– Ще напусна незабелязано това място и ще се устроя някъде другаде.

Един ден Янко срещна доста силен противни, който му бе много ядосан. Ясно бе, че не може да го надвие, но този път не успя да избяга и трябваше да се бие с него.

Никой от двамата не победи, но крака на Янко пострада. Накрая се разделиха, като си стиснаха ръцете.

Янко не можа да се оправи и до ден днешен куца.

И защо бе всичко това?

Може би, за да не бяга повече.

Ако имате проблем, уплашени сте от това, как се развиват нещата или не сте сигурни как да постъпите в даден момент не бягайте, а се обърнете към Бога за помощ.

Той ще ви помогне и подкрепи.

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.

Трудна седмица. Сидор бе поразен от редица неуспехи. Обезсърчен той се свлече на дивана в дома си.

Не желаеше да говори с никого. Обезсърчението и съмнението тежаха като буреносен облак над него.

Сидор пусна телевизора. Не желаеше нищо да гледа, но искаше нещо да му бръмчи и шуми, за да го откъсне от мрачните мисли.

Една от рекламите привлече вниманието му.

Малко момиче говореше на малкия си брат:

– Ти си победител.

Повтори го няколко пъти.

На лицето на малкото момче се появи плаха усмивка, която постепенно започна да расте.

Появи се усмивка на лицето и на Сидор.

Той изведнъж получи насърчение.

С нашата спасителна линия от надежда, осигурена в Христос, можем да изпитаме мощното гориво, от което се нуждаем, за да устоим на предизвикателствата.

Докато Бог укрепва нас, ние можем да предложим взаимно насърчение един към друг.

Господ ни помага да привдигнем другите с думи и действия, изпълнени с любов.