Ема бе второто най-малко дете в семейство от четири сестри и един брат. Бащата ѝ изхранваше всичките 7 души, включително него и съпругата си, със много малката си заплата.

Той успя да построи къща и църква за семейството си.

В дома си имаше добитък, пилета, градина, в която се отглеждаха плодове и зеленчуци.

Настъпиха лоши времена. Всичко поскъпна, а парите се обезцениха.

Мнозина отчаяни от ставащото си слагаха край на живота, но семейството на Ема никога не е имало желание да ги последва.

Те не бяха заможни, но не допускаха отчаяние в сърцата си.

Винаги имаха храна на масата и покрив над главата си.

Ема постоянно казваше:

– Господи, благодаря Ти за всичко, което си ни дал.

Когато веднъж я попитаха:

– От какво основно се нуждае едно дете?

Тя без колебание отговори:

– Не от играчки, телевизор, компютър или по-голяма стая, а от любов всяка сутрин и вечер.

Ако искате да подарите на децата си нещо, което ще помнят с години, няма да го намерите онлайн.

Дори не е нужно да напускате къщата си, за да го намерите.

Покажете им истинска, неподправена, искрена любов.

Научете ги да бъдат благодарни за всичко, което Бог им е дал.

Напомняйте им, че най-добрите неща в живота не са материалните, а духовните.

Преди появата на коронавируса Галя посещаваше фитнеса по няколко пъти седмично.

Дойдоха ограниченията и упражненията станаха онлайн.

Така Галя започна да тренира в своя импровизиран салон у дома.

Когато свършиха затрудненията при събиранията, Галя си каза:

– Нямам никакво желание да се върна във фитнеса. Мога да си тренирам и в къщи.

Но когато го направи бе залята от радост:

– Имам чувството, че се върнах у дома.

Галя видя хора, които бе забравила. Те бяха доволни да я видят, а и тя се радваше на срещата с тях.

По същия начин имаме по-голяма радост, когато принадлежим към жизнена църква с братя и сестри в Господа.

Независимо дали преживяваме великолепни общности на земята или не, можем да се доверим на Бог да направи всичко ново за нас, когато се присъединим към Него в новото небе и новата земя.

Той ще утоли жаждата ни с Неговата вода на живота.

В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.

Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Методи се превиваше от смях и не можеше да се спре.

Брат му Стойко го изгледа подозрително и попита:

– Какво ти става?

– Днес отидох в лекарския кабинет, защото не се чувствах добре, – отговори през смях Методи.

– И какво е смешното тук? – повдигна рамене озадачен Стойко.

– Медицинската сестра ми подаде термометъра, за да измеря температурата си, а …, – продължаваше да се хили Методи, – вместо да го поставя под мишницата или в устата, държах го в ръка. И когато тя го поиска. Погледна го и каза изненадано: „Нямаш температура, но ти гориш!“

– Как ще имаш, като не си го сложил на правилното място, – укори го Стойко. – Така, както си го поставил, си измерил температурата на стаята.

– Да, де, – понамали смеха Методи. – Термометърът не бе счупен или неефективен, просто не бях го използвал по правилния начин.

– Така, – започна да го поучава Стойко, – ако държиш на разстояния Библията от себе си, ще пропуснеш силата и истината, която тя ти предлага.

– Ти пък намери с какво да сравняваш …, – махна с ръка Методи.

– Ако искаме да бъдем и да правим това, което Бог желае от нас, – продължи съвсем спокойно Стойко в същата посока, – трябва да подходим към Библията с правилните инструменти и намерения.