Архив за етикет: болка

Стъпка на мъдрост

imagesДвамата седяха на сянка в градината и си похапваха грозде.

– Ти каза, че във всяка ситуация трябва да търся мъдрост, – Васко погледна въпросително Йордан.

– И това е точно так, – потвърди Йордан. – И ти като повечето хора слушаш, но не чуваш. Мъдростта чака да бъде открита. Тя не се продава и не се купува. Само трудолюбивият може да я открие. Когато човек я намери изпитва удовлетворение.

Васко мълчеше навел глава.

– Миналото не се променя, – каза Йордан като се досещаше за болката на Васко, – но бъдещето може да се измени. Ние непрекъснато се променяме. За това и процесите в бъдеще се променят в зависимост от това какъв път сме поели. Ето ти имаш дъщеря ….

– Каква връзка има Ели с това, което ми говориш? – прекъсна го недоволен Васко.

– Знаеш ли какви са приятелите ѝ?

– Разбира се, – изстена Васко.

– Какво означава „разбира се“? – не го остави намира Йордан.

– Разбирам на къде биеш, – смръщи вежди Васко. – Нейните приятели ѝ влияят положително или отрицателно. Когато се събере с добри деца, нямам проблеми с поведението ѝ, но понякога общува, с когото не трябва, а после с майка ѝ се налага да се справяме с последствията.

–  Какви последствия имаш предвид?

– Начин на говорене, обличане, отношение към околните, … На нейната възраст всичко, което прави е резултат от влиянието на някого.

– Какво правиш, за да насочваш дъщеря си в правилната посока?

– Контролирам я с кого дружи, – едва не извика Васко.

– А на каква възраст хората представа да се влияят от другите? – попита съвсем спокойно Йордан. Очевидно е, че всеки от на се влияе от хората, с които общува. Ако се събереш с хора, които постоянно ругаят и от твоята уста скоро ще започнат да се сипят такива „бисери“. Ако приятелите ти са мързеливи и разчитат на подаяние, в работите ти ще настъпи истински хаос.

– И това стъпка на мъдрост ли е? – Васко погледна иронично Йордан след нравоучителното му поучение.

– Може би една от най-важните, – прие съвсем сериозно предизвикателството Йордан. – Подбирай внимателно хората, с които общуваш. Ако при избора на приятели толерираш посредствеността, тя се настанява в собственият ти живот. Ако мързелът не те дразни, означава, че приемаш леността за начин на живот. Когато се съветваш с добри приятели имаш сигурност. Разумните съвети са животворен извор., чрез тях ще избегнеш всеки капан.

– Благодаря ти за съветите, – уморено закима с глава Васко.

Йордан тупна по рамото приятеля си:

– Хайде да отидем на реката.

Двамата се засмяха и тръгнаха.

Грешка или неправилен избор

imagesТе бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Излишното безпокойство

imagesАко ги видеше някой щеше да си помисли, че са дядо и внук, но те току що се бяха запознали. Младият мъж беше угрижен, а възрастният човек до него излъчваше спокойствие и мир.

– Един ден, – каза старецът, – бях в столицата и видях на пътя един човек да гони шапката си, която вятъра му бе отнел. Миг след това го блъсна една кола и човекът умря на място.

Младият човек се намръщи и каза:

– Защо ми разказвате всичко това?

– Просто си мисля, как човек загубва всичко, преследвайки нещо съвсем незначително.

След като се позамисли малко младежът каза:

– Че аз правя това през целия и живот.

Старецът поклати глава:

– Всеки от нас го прави от време на време, но не и за цял живот.

Мъжът искаше старецът да млъкне и да го остави на мира, но нещо го караше да изпитва доверие към този възрастен човек. Изведнъж някаква вълна се отприщи в него и той изля цялата си болка пред стареца.

Разказа му за баща си, който много пиел, за двата си неуспешни брака, за работите си, които в началото уж вървели добре, но после всичко се обръщало срещу него и той трябвало да напусне от там.

– Мисля, че е време да спреш да гледаш в миналото си, не бива да му позволяваш да контролира живота ти днес, – каза съвсем спокойно старецът.

– Знам, че не трябва толкова да мисля за миналото си, – размаха неспокойно ръце Виктор, – не бива и да се тревожа, но се чувствам подтиснат. Просто не мога да престана да го правя. А всичко това съсипва живота ми.

– Синко, тези твои чувства съвсем не са толкова страшни, – каза спокойно и уверено възрастният човек. – Ти не би се тревожил ако бе глупав човек. Само глупавите хора не се тревожат за нищо и нямат страх от никого.

Лицето на Виктор се навъси като буреносен облак В същия момент му се искаше да изрита стареца и да го прати по дяволите, но нещо го задържаше и той продължаваше да слуша разсъжденията на човека до себе си.

– Ти си човек с богато въображение и бързо си представяш неща, които биха могли да ти се случат. Когато страховете и съмненията те връхлетят, ти започваш да пресмяташ всички възможности, за да избегнеш. По-голямата част от притесненията ти, че това или онова ще се случи са напразни, а тези неща, които наистина ще се случат, ти сам можеш да се справиш с тях.

– Какво да правя тогава? – повдигна рамене безпомощно Виктор.

Старецът се засмя:

– Всяка сутрин след като се събудиш, недей да се притесняваш за една или друга несвършена работа, не трябва да се безпокоиш и за нещата, които ти предстоят през този ден. Просто застани и благодари за това, които имаш: твоя дом, кола, завивката, храната не забравяй, че много хора няма и това. И тогава ще се почувстваш по различно, готов за битките, които ще се случат през този ден.

– Благодаря ви, – каза Виктор на старецът, – сякаш огромен товар падна от раменете ми. От сега вече знам какво да правя.

Старецът му се усмихна, потупа го съучастнически по рамото и си тръгна.

Който не може да прости, не е в състояние да обича

indexМного годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.

Възраждането на българския дух

indexПървата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.

Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.

Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.

Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“

– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.

– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.

– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.

– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.

След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:

– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…

Никой в залата не можеше да отрече това.

– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.

Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …

Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.

– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……

Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.

Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.

Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.

Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.