Те бяха задружно семейство. Лидия и Андрей много се обичаха, а децата им Ана и Борис бяха добри и любвеобилни.

Един ден Ана се върна от училище и завари майка си припаднала до масата в кухнята. Лидия бе в безсъзнание. Телефонни обаждания, линейка, суматоха и накрая в болницата.

Този ден се бе превърнал в кошмар за цялото семейство.

Изминаха 12 дни от злополуката, но Лидия не се събуди. Лекарите посъветваха Андрей:

– Не се знае колко време ще остане жена ви в кома. Предлага ме ви да изключим системите за поддържане на живота ѝ.

Сърцето на Андрей се сви. Той все още хранеше надежда, че жена му ще отвори очи и двамата ще разговарят, както преди.

Когато Андрей съобщи на децата за предложението на лекарите, те останаха безмълвни. Без майка животът им поне на първо време щеше да бъде мъчителен, изпълнен с терзания и угризения.

Това бе изключително трудно решение, което трябваше да вземат и тримата.

– Нека уважим желанието на майка ви, – тихо каза Андрей. – Тя искаше да стане донор на органи.

Болката и мъката бяха големи, но решението бе взето. Щяха да бъдат изключени системите за поддържане живота на Ана.

Отидоха в болницата и всеки от тях се приближи към безжизнената жена, за да ѝ прошепне прощалните си думи.

Андрей се наведе над ухото на Ана и прошепна:

– Трябва да се бориш. Винаги си била добър боец. Не се отказвай сега….

Ана не можеше, да говори и да се движи, но чуваше всичко. Тя извика:

– Полагам всички усилия да победя, – но никой не я чу.

Андрей се наведе над жена си, да я целуне за последно и тогава…. стана чудо.

– Боря се, – прошепна Ана и отвори очи.

Семейството бе смаяно. Системите бяха изключени, но тя бе жива.

Никога не се отказвайте и не губете надежда!

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Това бе голямата им мечта – съживление, мощно движение на Бога в обществото. Те бяха от една малка църква, но нима стремежите ни за нещо по-добро, не са вложени от Бога в нашите сърца?

И това се случи. Грешниците се покайваха. Престъпниците отиваха в полицията и признаваха злодеянията си. Хората буквално плачеха по улиците, а църквите бяха препълнени с люде.

И това не бе само ден, седмица или месец, а цели 14 години подред. Всички се изненадваха от тази Божия благодат и се питаха:

– От къде дойде това?

– Знаем, че не сме го заслужили, но как стана?

Веднъж в църквата  на една от молитвените служби се изправи дядо Петър и с болка си призна:

– Много отдавна имах навика, всяка събота вечер до след полунощ да се моля Святия Дух да слиза между нас, – старецът се разплака, – …. а сега това вече не правя две или три седмици вече. Простете ми и Бог нека ми прости…..

В църквата настана тишина. След думите на старецът, никой не смееше да помръдне.

Пастирът наруши мълчанието:

– Сега разбрахте ли, кой е ключът, който е държал толкова време съживлението в района? Ако искаме съживлението да продължава, трябва да се молим ….

Дядо Петър се изправи, издигна ръце нагоре и започна:

– Моля Те, Господи, докосвай сърцата на мъже и жени не само в нашата област, но и в цялата ни страна. Отвори очите им, за да осъзнаят греховете си и да признаят нуждата си от Спасител.. Излей Духа Си в града и страната ни и нека мощно Божие движение променя сърцата и умовете на хората. А на нас ни дай бреме за погиващите и ни помогни да достигнем до изгубените. Помогни на църквата да бъде готова да служи на тези хора и да им помогне в тяхното израстване. В името на Исус. Амин.

Каква нощ само. Напрежение, болка и страх.

Елена седеше в болницата до кревата на 18 месечната си дъщеря и тихо се молеше:

– Диди е много болна. Лекарите не знаят какво да правят с нея….

Тя бе объркана и смутена. Беше я обхванала паника. Смяташе, че някаква макар и неопределена молитва може да помогне в случая.

Стамен усети безпокойството на жена си и се опита да я убеди:

– Лекарите знаят какво правят. Не се притеснявай.

Цялата тази ситуация за Елена се бе превърнала в кошмар.

Тя стоеше до леглото на детето си и плачеше. Чувстваше се малка и безпомощна.

– Боже, къде си? – шепнеше в отчаянието си Елена.

Изведнъж тя трепна и си каза:

– Бог е добър. Той обича моето дете. Божиите планове са винаги добри. Наистина ли?

Съмнението ѝ се събуждаше от колебливата ѝ вяра.

Елена разбираше, че Бог я подбужда да направи нещо, което ѝ се струваше невъзможно.

„Да Му предам детето си? – помисли си тя. – Това е нелепо! Прекалено е трудно за мен. Но то не се чувства добре. Бог трябва да го изцери“.

Внезапно мислите на Елена я отведоха при Авраам. И тя си спомни, че Бог му бе обещал син, но това отне много време. И накрая, когато бе в напреднала възраст, Бог го дари със син, но по-късно го накара да убие сина си.

– Сигурно Авраам не се е чувствал тогава добре, – изрази гласно мислите си Елена. – Защо му даде дете, което после поиска да прибере? Но Авраам размисли върху молбата на Господа и положи Исак на олтара. И Бог се отказа. В резултат на послушанието си, вярата на Авраам порасна.

Елена се отпусна на пода и започна усилено да се моли:

– Господи, ти обичаш моята скъпа дъщеря много повече от мен. Ако си решил да я прибереш, аз избирам да те хваля….

Изведнъж в душата ѝ настана мир. Елена отиде до леглото си. Легна и заспа.

Бог не прибра Диди, а я направи красива майка на три момчета.