Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

На улицата властва все още зимата. Студ, сняг и леден вятър. Това са последноте опити на леденото царство да отвоюва позиции, но атмосферата  наоколо неуловимо се изменя .
– За какво говориш, мразът все още се усеща?!
– Иди по улиците, влез в кафенетата и навсякъде ще видиш влюбени двойки, който не забелязват околните, вперили очи един в друг.
Усещаш нещо трогателно в това как се гледат, как се докосват и мълчат, но се разбират.
Тук не са нужни думи, в случая биха изглеждали безжизнени и празни, за да изразят нежността, които двамата изпитват един към друг. Тук разумът не действа, това е неуловимо и приказно …
Удивително е, щастието на тези двама, в уединението им, сред човешкия океан. Светът бушива, беснее и безвъзвратно се променя. Земетресения, катаклизми, политически вълнения, …. завърта се спиралата на времето и се извива.
Но за всяка двойка влюбени това няма значение, времето за тях е спряло. Те сега се като Ромео и Жулиета. Тяхната любов не е помрачена от жизнения опит, болката от предателство, грешките и така наречения „здрав разум“.
Те не знаят, но може би в бъдеще ще узнаят, че любовта се изгражда и расте с годините, а не умира с мимолетното желание.
Гледаме ги и се връщаме към … нещо отдавна отминало.
– Обичайте се, наслаждавайте се на момента, в който сте заедно и не мислете за нищо друго. Любовта е ценен дар и не трябва да се пропилява.

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Отидоха мълчаливо в заведението накрая на улицата. Нядялко поръча две супи, две порции кюфтета с гарнитура, хляб и бутилка червено вино. Седяха и мълчаха. След като сервитьорът донесе поръчаното, Недялко погледна с надежда Боряна и каза:

– Боби, съжалявам, – гласът му потрепера, – много съжалявам за това, което направих.

– Тя знае ли, че си женен? – Боряна го погледна остро.

– Да, знаеше, че съм сгоден, когато се срещнахме за първи път. По-късно ѝ казах, че отивам да те взема, за да се оженим.

– Тя не възрази ли?

– Не, …… свикнала е.

Това беше невероято. Жена, която се беше влюбила в мъж и му бе родила дете, да свикне с мисълта, че той ще се жени за друга.

– Нима не пожела да се ожениш за нея, когато разбра, че тя носи твое дете?

Недялко се поколеба, хлабът заседна в гърлото му, загреба с лъжица в чинията, преглътна и едва тогава успя да каже:

– Но аз исках да се оженя за теб. Когато разбрах, че чака дете от мен, изпитах срам от това, което бях направил …., но тя знаеше, че аз не я обичам. Не съм ѝ давал дума, че ще се оженя за нея.

– Искал си да се ожениш за мен, но това не те е спряло да стоиш далече от други жени, – с ирония подметна Боряна.

– Дадох и пари и ѝ казах, че всеки месец ще плащам издръжка на детето.

Боряна се разгневи сериозно:

– Обърсал си се и сега съвеста ти е чиста!

Недялко наведе глава:

– Съжалявам, но ние можем да превъзмогнем това. Тя не предевява никакви претенции към мен. Ще издържам детето, но няма да ходя при тях да ги виждам вече. Прости ми, – молеше отчаяно той, – млади сме, ще имаме деца, …..ако искаш ще се пренесем някъде другаде да живеем.

Боряна трепна. Детето щеше да расте без баща. Другите щяха да му се присмиват. Тя беше виждала много такива деца в училище. Боряна изпита много силна болка. Какво беше виновно това дете? …..Беше се появило само, защото някой не можел да се въздържа …….

Ана нахлу в стаята и започна да крещи на майка си:
– Майко, моля те, повече не се моли за мен!
– Но какво става? – попита уплашено майката.
Днес е неделя и ще има дискотека. Майката усети безпокойство в сърцето си. Приятелят на Ана бе криминолно проявен. Навярно бесовете са усетили, че майката иска да се помоли за дъщеря си и искат да лишат девойката от тази сигурна защита!
Ана започна да обяснява забързано:
– По химия изкарах двойка. Първоначално си помислих, че е случайно и тогава започнах да схващам. Когато си в къщи, при мен всичко е наред, но отидеш ли в църквата, започва се веднага. Скарах се с целия клас. Приятелят ми седи като дървен пред мен, нещо го възпира.
Ана изпитващо погледна майка си:
– Оня ден ходи ли на църква?
– Ходих.
– Аз получих двойка. Елена се увеси на Дидо, а Ирина обеща да ѝ извади очите.
Ана спря насред стаята и закрещя:
– Още една твоя молитва и ще разкъсам Библията ти с ръцете си!
– Но, мила, как може така? – с болка каза майката.
Ана избяга от стаята.
– Къде отиваш? – извика майка ѝ след нея.
– На дискотека. Не искам Радо да ме отхвърли пак!
– Но това може да е за добро? – каза майката.
– Не! – на лицето на Ана се появи страшна гримаса.
Останала сама, майката сколони глава.
„Може би не трябва да се моля така за нея, изглежда живота ѝ за това върви надолу с главата, – помисли си тя и се нахвърли на себе си. – Нима може това да се нарече живот? Това е кошмар, ако тя не спре, какво ще стане с нея?“
Майката застана на колене и започна да се моли за дъщеря си:
– Тръгна! Никаква молитва не може да помогне в това….
Но когато влезе в съседната стая, видя дъщеря си пребледняла да лежи на кревата, с кърпа на главата.
– Болна ли си? – засуети се майката край нея.
– Главата ми ще се пръсне…., – едва каза Ана.
Гласът ѝ беше слаб и безпомощен. Майката донеси хапчета и ги даде на дъщеря си. Ана ги взе и ги изпи покорно. Надигна се, за да отиде на дискотека, но със стон падна на възглавницата.
– Не, – прошепна Ана. – Нека там да става, каквото ще става, аз не мога…
На сутринта болката ѝ бе изчезнала и тя сама предложи на майка си да отиде за хляб. Отиде и се върна пребледняла.
Когато майка ѝ я видя загрижено я попита:
– Ана, какво ти е? Пак ли главата?
– На мен ми няма нищо, но Елена …
– Какво е станало?
– Ирина занесла сярна киселина в дискотеката и я плиснала в лицето на Елена. Дидо започнал да налага Ирина. Започнал се бой, не само с юмруци, влезли в действие бутилки и всичко, което попаднало под ръка им. Половината дискотека сега е в болницата. Представяш ли си какво щеше да стане с мен, ако бях там? Можеха и с нож да ме наръгат.
– Благодаря Ти, Господи! – прошепна майката.
Като я чу, Ана я изгледа подозрително и попита:
– Признай си, това твоя работа ли е?
– Не!
– Не бой се, – изплака Ана, – няма да ти скъсам Библията.
– Само Бог те е избавил от всичко това. Толкова се молих за теб ….
Ана стана и целуна майка си:
– Прости ми! И моля те, моли се за мен….
Ана постоя така за малко и добави:
– И по-често …..