Болката е естествена част от живота. Вие не може да избяга от нея. Разрушени взаимоотношения, пропуснати възможности и лоши сезони в живота, те винаги ще бъдат с нас. Когато те идват, можете да се огорчите или обнадеждите.
Изборът е ваш.
В разгара на една ужасна ситуация трябва да бъдем честни с Бога за нашите чувства, но трябва в крайна сметка да променим нашата гледна точка. Докато нашите умове са настроени към нашата болка, ние нищо няма да решим и направим.
Трябва да признаем великата Божия любов към нас и непроменящата се милост на Бога. Няма значение какъв е проблемът, нито колко гняв сте избълвали, Той все още ви обича.
Колкото по-дълго се фокусирате върху това, което ви депресира, толкова това състояние ще продължи. Уловени в горчивината, удължаваме собствената си болка. Има един прост лек за огорчение: Промени начина си на мислене.
Как може да има надежда, дори в най-мрачните дни? Спомняте си, че „неизменната любов и милост на Господа все още продължава“.
Можете да разчитате на това! Неговите милости се подновяват всяка сутрин и са сигурни, както изгрева на слънцето. Той е всичко, което ни трябва.
Ти никога няма да знаеш, че Бог е всичко, което ти трябва, докато той не стане всичко, което имаш.

Един човек непрекъснато се оплаквал. Разказал мъките и болките си на по-възрастен от него човек.
Старецът го изслушал и му казал:
– В нашия манастир има монах, който умее да се грижи за жасмина. През ноември той напълно го отрязва. Слага го на тъмно място. Но след това растението е покрито с много листа и цветове. Така се случва и с човека. Ние първо трябва да поседим на студено и тъмно, за да дадем много плод.

Тя продължи да върви като се вглеждаше в тревата. Край нея крачеше юноша доста източил се за годините си. Отдавна не бяха се разхождали заедно.

– Знаеш ли, след като се омъжих за баща ти, исках да имам дете. Но минаха три години, а аз още не можех да забременея. Много хора мислеха, че проблема е в мен и аз смятах, че е така.

Въздъхна и погледна вече порастналия си син.

– Не можех да си представя живота си без деца.

Болката, която беше изпитвала тогава се изписа на лицето ѝ. Приближи до едно дърво и затърси нещо по кората му. Засмя се и каза:

– Беше една нощ и аз не можех да заспя ….

Когато отдръпна ръката си от дървото, младежът се вгледа внимателно. Той забеляза букви, които едва се четяха: „МОЛЯ..“

– Не само децата обичат да дълбаят, – усмихна се тя.

– Какво е това? – попита синът.

– Молитва.

– За дете? – очите на юношата се уголемиха.

Тя кимна и прибави плахо:

– Дърветата по цял ден гледат към Бога.

Синът смръщи вежди.

– Знам, че това беше глупаво, но ……

Тя отново докосна дървото, погали го с длян върху издълбаното място и се обърна към сина си:

– Сега знаеш колко много са желани децата, а те често забравят това. Мислят си, че са бреме, а не сбъднато щастие.

Той приближи до нея и я прегърна.

То беше малко и игриво горско поточе. Заливаше заоблилите се камъни, а тревите и цветята накланяха глава, за да се освежат и да му се порадват. Бълбукаше незабележимо в гората и само птичата песен му пригласяше. Неговото начало бе закътано в горската шума, под сенките на старите буки.

От там мина турист и забеляза нежната като сълза, бистра вода в изворчето. Поразчисти около него, обиколи го с камъчета, които намери наоколо, а когато слезе в село разказа на хората за него.

Любопитните поеха веднага към гората и бързо го намериха. А то с веселото си ромолене радостно ги посрещна. Който опитваше водата му цъкаше с език и оставаше удивен от вкуса ѝ.

Веднъж малко момиченце се бе търкулнало в изворчето. То се бе подхлъзнало от острия камък, който се вижда още от началото на гората. Краката, ръцете и лицето на детето бяха издрани от храстите и шубраците по нанадолнището, но когато наранените места се навлажниха в изворчето, болката изчезна. А на другия ден и белег не остана от тях.мъже, трактор, камион, работници, Така из селото се разчу, че водата на изворчето е целебна. Заточиха се хора от къде ли не, само и само да опитат лековитата вода. Дали защото бяха искали да оздравеят или бяха повярвали в целебните свойства на водата, но всеки докоснал се до нея, ако не окончателно изцерение получаваше облекчение на състоянието си.

Трима предприемчиви мъже в селото решиха да отведат водите до селото и да направят лечебница. Речено сторено. Загърмяха трактори и камиони по нанагонището. Работници тичаха нагоре, размахваха ръце и обяснява нещо един на друг, но човек като ги гледаше от далече имаше чувството, че изобщо не се вслушват в това, което им казват другите.

Дядо Сотир клатеше недоволно глава и казваше:

– Не е на добро това. Ще съсипят изворчето ни. Хукнали след печалбата, а не осъзнават, че с тези машини разрушават гората и всичко в нея. Ще затрият изворчето, няма да го видим вече.

Големи циментови тръби, бяха сложени в дълбоко прокопани канали. Новата лечебница се белееше насред площада. Оставаше съвсем малко още да се направи. Да пуснат водите на изворчето към селото.

Група от яки мъже със запретнати ръкави и придружаващите ги официално облечени в костюми хора от градаската управа наобиколиха изворчето. Дълго време спореха и се съвещаваха нещо.

После дойде една машина, кофата и захапа с зъбите си дъното на изворчето. То усети болка, светлината край него помръкна и го обгърна тъмнина.

Накой от работниците извика:

– Вижте, водата изчезна! Погледнете, земята, която загребва багера, дори не е кална.

Всички се стъписаха. Огледаха  наоколо и се смаяха, сякаш там никога не е имало вода. После махнаха с ръка и всеки пое нанякъде.

Тръбите, траповете и лечебницата останаха като надгробен камък на изчезналото изворче. Птиците замлъкнаха в гората, а усмивката изчезна от лицата на хората. Някаква вялост и нежелание за живот се настани в селото.

Най-старата жена на селото започна да нарежда с висок глас:

– Парите и жаждата за богатство съсипа  всичко. С мръсните си сметки и интриги съсипаха малкото ни изворче. Няма ли съд да такива търгаши?!

Хората навеждаха примирено глава, мъката стягаше като с обръч сърцата им. Болката по загубеното изворче растеше и не им даваше мира.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.