Ако понякога малко се нараните, опитайте да погледнете на повредената част с обърнат бинокъл. Ще забележите, че болката ще намалее.
Учени от Оксфордския университет провели експеримент, който доказа, че ако се вгледате в контузената ръка от далечния край на бинокъла, той визуално намалява размера на ръката, както болката и подуването.
Какъв е изводът?
Дори нашите чувства и усещания за болка,огорчение, беда, напаст, гибел, ….. зависят от начина, по който гледаме на тях и  как ги възприемаме.

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Бяха ни подгонили като глутница. Знаех, че ако се добера до нея ще се спасим. Тя беше дребна вещ, по-скоро приличаща на книга, от която струеше светлина.

Тичак като луда към искрящата книга. Когато стигнах почти до нея, някакъв лъч се стрелна от повътхността ѝ. Обхвана ме цялата. Започнах да се гърча, а в съзнанието ми идваха всички лоши неща, които бях направила. Заплаках, а усните ми шептяха: „Прости ми…..“ изреждах имената на всички, които бях огорчила и наранила.

Изведнъж ме обля силна светлина и в мен настъпи мир.

След мен дотича Влади. За секунди….. и с него се случи същото.

Нашата групата ни приближаваше, в очите им се четеше болка и страх. Те ни гледаха изумени. Изглеждахме им неестествено спокойни. Всеки, които застанеше в обсега на книгата, претърпяваше същата трансформация.

Тези, които ни гоненеха приближаваха. Чуваше се тътен. Всичко, до което се докоснеха се трошеше и смачкваше.

Продължихме пътя си. Пред нас се изпречи стъклена сграда приличаща на оранжерия. Стъкленият ѝ купол покриваше нещо полупрозрачно с неясна форма. Бързо намерих входа и се пъхнахме в нея. Видяхме стълби, по които бързо се изкачихме. Следваше коридор по който се понесохме напред.

Тези, които ни преследваха също влязоха в „оранжерията“. Не ги виждахме, но от грохота, с който се придвижваха ги усещахме.

Ето вече ни настигаха. Виждахме ясно първият. Той тичаше мощно и напористо.

Държах книгата и стоях обезсилена. Виждах следващия, който запотен наближаваше. Протегнах книгата напред и сноп лъчи излязоха от нея. Те се устремиха към първия, който вече ни достигаше. Изведнъж той зашочна да се гърчи и целия  да трепери. Викаше, но до нас думите му не достигаха. Изведнъж се успокои и ни се усмихна. Закрачи бодро към нас, но вече не изпитвахме страх от него.

Появи се следващият, гол до кръста, с пяна на устата. Този път не насочих книгата, но тя сама се фокусира върху втория нападател. и с него се случи същото, както и с първия.

Цялата група, която ни преследваше, стигна до нас. Но тези хора вече ни се усмихваха и протягаха ръце, за да ни прегърнат сърдечно

Сега вече знаехме как действа книгата, който беше в ръцете ни. Тя сияеше в мека наситена светлина и излъчваше лъчи, които ни караха да се обичаме и да се разбираме едни други.

Решихме с новооткритото „оръжие“ да тръгнем между хората, очаквайки да видим любящи и радостни лица.

Известно проучване в Харвард показало пряка връзка между дългосрочното мислене и успеха. Колкото повече хора се фокусират върху краткосрочни печалби, толкова по-вероятно е те да се провалят. Тези, които са съсредоточени върху това, което ги прави да „се чувства по-добре“ точно те са обречени да бъдат неуспешни.
За християните, това трябва да е лесно. Когато говорим за дългосрочно мислене, ние си мислим за вечността. Това не са мисли за 40 или 50 години напред в бъдещето, а за много повече.
Ако живееш с мисълта за вечността, това ще те направи по-успешен. Когато мислите в дългосрочен план, трябва да се справяте и с моментни проблеми, които се изпречват на пътя ви.
Един ден, ако сте последователи на Христос, ще бъдете възнаградени за това, което сте направили, използвайки най-доброто от себе си. Използвайте талантите си, времето, богатството и влиянието си за Божиите цели, и вие ще бъдете възнаградени за този избор.
Ние с нетърпение очакваме Небето. Това, което е в магазина бледнее пред това, което ни очаква там. Сегашната болка и проблеми са нищожни.
Не е лесно да си вярващ. Не е лесно да направиш това, което е правилно. Понякога не е лесно да кажеш на другите за Исус. Но резултата от следването на Исус и послушанието, ще  ни помогнат да надживеем болката.
Глупаво е да се съсредоточиш само върху краткосрочните резултати, мисли за това, което те очаква.
Ние сме изправени в конкретна борба, за да се променим, но това е нищо в сравнение на вечната перспектива.
Притесненията ни ще изглежда по-малко важни, ако си мислим за вечността.