Стоян гледаше новините по телевизията с часове всеки ден. Те го тревожеха много.

– Притеснен съм, че света се разпада, – казваше си той.

Но всичкия този боклук, който се въртеше по медиите го отнасяше със себе си.

Ще кажете, нима не трябва да се интересуваме от това, което става в света?

Да, нужно е, но това трябва да ни води към молитва и упование в Бога.

Порасналата дъщеря на Стоян, гледаше реакцията на баща си от новините. Накрая не издържа и му предложи:

– По-добре го изключи.

– Трябва да разбера ….. – възпротиви се Стоян.

– Просто, спри да ги слушаш, – настоя дъщеря му.

Стоян продължаваше да прекарва твърде много време в социалните медии и други източници на новини, но това не му носеше утеха.

Това, което слуша човек има голямо значение, особено за самия него.

В един свят изпълнен с паника, кого слушаме грохота от хаоса или Христос?

Исус е нашият добър пастир и трябва Него да слушаме преди всичко. Ако правим това ще имаме Неговия мир.

Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.

Маша бе уловена, когато бе малко мече. Когато порасна я пратиха в цирка.

Там тя живееше в клетка с размери три на три метра. Пиеше не много чиста вода. Хранеха я с ястия, които бяха негодни за човека и обикновено се намираха в контейнера за боклук.

Всеки ден Маша се разхождаше в тясната си клетка, поклащайки голямата си глава, престъпвайки крачка след крачка.

Така тя преживя много години. Ставаше ядеше и отново заспиваше.

Някои хвърляха камъни и запалени цигари, за да променят ритъма на животното, но всичко бе напразно.

Най-накрая изпратиха Маша в местния зоопарк.

В новия ѝ дом растеше зелена трева, където мечката можеше да се препича на щедрото слънце. Имаше и малка вдлъбнатина в скала пълна с вода, което бе благоприятно място за къпане.

В новото си обиталище Маша не бе сама. Там имаше и други мечки, с които можеше да общува.

Но когато отвориха клетката и я пуснаха на свобода, стана нещо неочаквано.

Маша застана без да се движи. Работниците в зоопарка трябваше да я избутат на широкото открито пространство.

Мечката се огледа, а след това започна да крачи по познатия си маршрут десетина крачки напред и толкова обратно.

Работниците в зоопарка бяха учудени:

– Какво ѝ става?

– Защо се върти на едно място?

– Има толкова интересни неща край нея нея?!

Повикаха ветеринарният лекар, който отговаряше за животните в зоопарка. Той прегледа мечката и не откри нищо. Почеса се по главата и се засмя.

Всички го гледаха недоумяващо. Тогава ветеринарният лекар разясни на останалите случващото се:

– Проблема не е в клетката, където е била преди, а в нейната глава. Тя все още се чувства затворена и не може да възприеме свободата, която ѝ е предложена.

Не се ли случва така и с нас?

Болезнените спомени, неуспехите в миналото, страхът от неизвестното бъдеще, …. Не ни ли влияят по същия начин?

А в отчаянието си казваме:

– Не мога да се променя. Едва ли ще оздравея. Не, няма да се възстановя. Пак ще се проваля. Няма изход за мен.

Когато повярваме на лъжите на дявола, ние се оказваме в плен на някакво затворено пространство. Някои, за да се освободят , пробват наркотици, алкохол, секс, безогледно харчене на пари, ……, но това не помага.

Ако смятаме, че сме безполезни и негоден боклук, ще си останем затворени в клетката от тези мисли. По този начин можем само да разрушим живота си.

Просто трябва да променим мисленето си чрез Божието Слово.

Времето се пооправи и хората излязоха навън. Старият Велизар седеше на пейката, когато от незнайно къде долетяха група тинейджъри.

Старият човек дълго време ги слушаше, а после попита:

– Какви искате да станете, когато станете по-големи?

Какви ли не отговори получи.

– Учител.

– Лекар.

– Шофьор….

Но един от отговорите много го озадачи. Слаб младеж искрено добави:

– Искам да стана автомеханик или събирач на боклук.

Велизар ококори очи:

– …. на боклук? И защо? – попита го старецът.

– Защото мога да се изпоцапам, колкото си искам.

Велизар се засмя и разбра. Той също искаше никой да не му се кара, че се е нацапал или е скъсал дрехите си, когато бе малко момче.

Ако днес Бог ви попита:

– Какъв искаш да бъдеш?

Внимавайте какво ще отговорите.

Всеки от нас би споделил мечтата си за онова, което му е направило най-силно впечатление в живота му досега.

Отговорът на Господ е недвусмислен:

– Искам да бъдеш различен от другите. Стани слуга.

Да, Той иска да се изцапаме за Него.

Звучи скромно, …унизително, …недостойно, но това е истината.

Кой от нас не иска да служи на Бога?

Но когато става въпрос да служим на другите, да потънем в калта на техните преживявания и да им предложим надежда в Христос, това е друга история!

Исус ни даде най- добрият пример.

Той не дойде, за да му служат, а за да служи на другите и да даде живота си като откуп за мнозина.

Когато слугуваме, ние мислим преди всичко за Този, на когото служим с цялото си сърце – Исус Христос. Той напусна небесата и дойде при нас на мръсна, груба, напоена с грях планета, за да ни върне при Бог.

Какъв искаш да станеш?

Готови ли сте бъдеш слуга?

Тогава изучи примера на Христос. Той ще ти помогне как най-добре да го направиш.

Беше голяма веселба, а сега трябваше да се почисти всичко. Когато бе прибрано и почистено, Ради грабна торбите със събрания боклук и тръгна към контейнера пред блока.

Преди да стигне до мястото, където изхвърляха всичко ненужно, чу веселия глас на портиера.

– Е, човека работи, – каза си Ради.

Когато приближи, младежът изтръпна.

Портиерът, разговаряше със сина си по телефона, като му показваше играчките, които бе събрал от боклука:

– Харесва ли ти това, а това? Скоро ще ти ги донеса…….

Край портиера имаше камионче, кукла, кола и някаква игра. Те не бяха счупени.

„Изглежда някой е правел ревизия на насъбралите се ненужни вещи“, – помисли си Ради.

Но друго нещо привлече вниманието на младежа.

Малко дете се усмихваше от пукнатия екран на телефона. То размахваше ръце и крещеше нещо неразбираемо.

А бащата продължаваше да показва и други играчки, които вадеше от една торба до него. Всичко това се съпровождаше с възклицанията на детето:

– Ау, аааа ……

Ради не издържа и тръгна към апартамента си със свито сърце.

Докато вървеше, бе навел глава. Това което видя, силно го бе разтърсило.

– Кога за последен път благодарих на Бог, че не трябва да търся подаръци за децата си в боклука? – запита се той. – Когато Му благодарих, че не напускам семейството си, за да работя в други страни? ….. Все нямам време да благодаря, …… постоянно мрънкам и не мога да се наситя …..Непрекъснато искам нови неща, без да оценявам това, което имам.