Срамът не ревеше. Той шепнеше фино, дори не се забелязваше.

Разкриваше се чрез колебанието да се вдигнат ръце по време на богослужение или когато избягвате зрителния контакт, когато ви питат как сте.

Какво си мислят някои, когато се срамуват?

– Бог обича хората, но не и мен след това, което направих.

Когато Симо чу такава изповед, реагира бързо:

– Човече, ти бъркаш осъждането и срама. Едното те връща към Бога, другото те убеждава да останеш скрит.

Ето как звучат и двете.

– Има нещо по-добро, ела по-близо, – говори Осъждането.

– Трябва да знаеш нещата по-добре, – обвинява Срамът. – Стой настрана.

Има хора, които живеят под тежестта на втория глас, дори и след като са започнали да ходят с Бога.

Има моменти, в които чуват лъжи и вярват достатъчно дълго, за да се свият.

Исус не одобрява греха, но покрива срама.

Тези, които гледат към Него са сияещи. Не са виновни. Не са дисквалифицирани. Не са наполовина чисти.

Когато погледнете Спасителят, вашият срам няма къде да се скрие. Той не е вашето наследство, но свободата е.

Ако срамът ви държи мълчаливи, погледнете Господа в очите.

Вие не сте сбор от вашите провали.

Вие сте този, който Той защити и все още нарича любим.

Исус не просто ви прости миналото, Той заглуши гласовете, които се опитват да ви определят чрез него.

Срамът губи хватката си, когато си спомните чий сте. Не му позволявайте да напише много глави от историята ви.

Достатъчно сте слушали:

– Ти си разбит и твърде далече от Бога.

Изберете да слушате Гласът, Който казва:

– Ти си простен. Обичан. Свободен. Аз не те осъждам.

Нека да живеем като изкупени и да заглушаваме всеки глас, който казва друго нещо.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Не бе като в театър. Беше зловещо тихо.

Мартин бе изтощен.

Сърцето му бе натежало като олово, поради решението,което бе взел преди три месеца. За това се намираше на това място.

Усещаше, че не може повече.

– Не искам да умра, но не знам и как да живея по-нататък, – Мартин крещеше.

Накрая падна на колене и каза много простичко:

– Боже, ако си истински, имам нужда от Теб сега.

Най-ниската точка, в която бе изпаднал Мартин, се оказа в Света земя за него. Не защото се бе осъзнал, а защото най-накрая се предаде.

Бог не презира съкрушения дух. Той го цени.

Защо?

Защото съкрушеността отваря пространството, където благодатта може да се излее.

Ако днес сте на края на себе си, не ѝ се дърпайте дълго.

Това може би е мястото, където всичко се променя.

Бети гледаше ту голямата кутия, ту малкото нещо, което извади от нея.

– Когато видях подаръка си, красиво опакован с червена панделка, си мислех, че вътре има нещо голямо, а то … – разочаровано повдигна рамене тя.

Баба чу думите ѝ, усмихна се и я попита:

– Бети, ами ако вътре нямаше нищо?

– О, бабо, това би било пълна подигравка.

Старицата погали внучката си и добави:

– Понякога, когато гледаме външната форма, очакванията ни са големи….

– А защо не? – намръщи се Бети.

– Това е като човек, който е добре облечен, държи се прилично, но от вътре ….

Бети пак я прекъсна:

– Така е. Мислех си, че Сашо е добър, но се оказа завистлив и зъл, особено ако му направиш забележка.

Бабата се засмя:

– Човек без Бога, колкото и да се представя външно, отвътре е празен. Попадне ли в проблемна ситуация, излизат наяве най- лошите му черти.

– Празен?! – като ехо повтори Деси.

– Само Бог може да запълни тази празнина в човека и да го промени към по-добро, – поклати глава бабата.

– Бабо, като си помисля и аз не винаги съм добра, – въздъхна тежко Деси.

– Иди при Исус и Го помоли да те обнови, така че да бъдеш пример за подражание.

Деси заяви твърдо:

– Ще го направя!

Днес тя празнуваше десетия си рожден ден.

Досьо бе примрял от възторг:

– Боже мой. Чух френски, немски, словашки, гръцки, английски, ……. молитви да отекват в църква.

Така на родните си езици хората слушаха за Божията любов.

Красотата на събирането се увеличи още повече, когато хората осъзнаха, че това се случва на Петдесетница.

Не, това не беше първата такава след смъртта и възкресението на Исус.

Всичко се случваше в наши дни.

Чутото на Петдесетница, продължава да се споделя по целия свят и хората все още откликват с вяра.

Жителите на Вавилон, които говореха един език, пожелаха да си построят висока кула, за да си направят име. Бог обърка езиците им и ги разпръсна по цялата земя.

На Петдесетница хора от различни народи и езици чуха благата вест на собствения си език.

Бог им даде разбиране, вместо объркване. Той обърна това, което бе направил във Вавилон, за да бъдем днес Негови свидетели в Йерусалим, в цяла Юдея, Самария и до краищата на земята.

Нека подобно на първите вярващи в Исус на Петдесетница, да разказваме за Божията любов и посланието да бъде чуто на всеки език, говорещ се по света.