Архив за етикет: алея

Ангажиментът

Митко бе седем годишен. Той не харесваше правилата, които баща му бе поставил.

Един ден реши:

– Мога да се справя сам. Не ми трябват никакви правила.

Митко стигна до края на алеята в парка и усети, че е гладен.

Върна се в къщи и седна на масата.

Притесняваше се и си мислеше:

„Татко знае ли, че съм се разбунтувал? Като постъпих така, все още ли съм негов син? Е, сигурно е така, защото никой друг не седеше на моето място“.

Ангажиментът на бащата към сина е много по-голям, отколкото на сина към бащата.

Така е Бог спрямо нас. Ние винаги можем да разчитаме на Него, защото Той ще бъде навсякъде до нас.

Големият камък

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Какво съм аз

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Демонстрация на благодатта

Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Много води не могат да я угасят

Бианка и Кевин едва ли някога щяха да се съберат. Тя бяха почти осемдесетгодишни.

Кевин живееше в Дания, а Бианка в Германия.

Всеки от тях бе имал успешен брак преди да овдовеят.

Те живееха на половин час един от друг, но в различни държави.

Запознаха се съвсем случайно. Всеки от тях бе излезнал на поредната си разходка. Влюбиха от пръв поглед.

Започнаха редовно да си готвят и прекарваха доста време заедно.

Дойде 2020 г. и датското правителство затвори граничния пункт поради коронавируса.

Това не спря двамата.

Всеки ден в определено време те се срещаха на една тиха алея. Седнали от двете страни на границата си правиха пикник.

Хората ги наблюдаваха и се учудваха:

– Защо го правят?

– Може би това ги крепи, – защитаваха ги други.

А те се усмихваха един на друг и разясняваха причината за действията си:

– Идваме тук и се срещаме така въпреки забраната, защото се обичаме.

Тяхната любов бе по-силна от границите, по-мощна от пандемията.

Любовта е като огън. Дори много води не могат да я угасят.

А Бог обича всеки от нас с много по-голяма неугасваща любов.