В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

В Индия, в един военен гарнизон, един войник повярвал в Бога. Той бил едър, силен и ловък. Другите войници се страхували от него. И ето този лъв се превърнал в агне.

По време на един обяд един от войниците казал:

– Сега ще разберем дали е станал истински християнин.

Взел една чиния с гореща супа и я изсипал върху гърдите на повярвалия в Бога войник. Това било жестоко и глупаво. Всички останали от ротата се възмутили и същевременно разтревожили, очаквайки избухването довчерашния лъв.

Но той спокойно разкопчал дрехата си и избърсал изгорените си гърди, а след това казал:

– Такова нещо съвсем не очаквах от вас. Но както Исус Христос, моя Спасител е търпял и аз ще претърпя, защото искам да бъда подобен на Него.

Всички били засрамени от постъпката на невярващия войник и от кроткия отговор на пострадалия.

От тогава войниците престанали да се боят от своя силен и як другар, даже започнали да го уважават.

Добротата украсява живота, разрешава всички противоречия. Чрез нея сложното става ясно, трудното леко, мрачното радостно.

Да се въздаде добро за зло съвсем не е лесно, но с Исус Христос това е възможно.

Всеки понеделник ни изглежда, че нашата работа е най-трудната в света. А когато дойде петъка пеем радостно, че сме се отървали от тази „каторга“ и ни очакват два почивни дни.

Щом толкова се оплаквате, може да получите съвет от сорта:

– Щом е толкова трудна, сменяй я!

А какво ще правите ако няма къде да работите?

Или това е вашето „призвание“, често да сменяте работата си, в противен случай ще бъдете наистина нещастни?!

За онези, които смятат, че тяхната работа е непоносима помислете си за добиващите сол в Индонезия, пожарникарите, децата които работят още от шестгодишна възраст, миньорите, моряците на дълги плавания, почистващия канализацията в Индия, носачите в Азия и Африка, …..

На тях никой не им съчувства. Но на тези хора наистина не им е лесно.

В Индия има много архитектурни постройки. Дворците и храмовете са великолепни. Когато ги наблюдаваш изпитваш уважение към таланта на древните строители.

Ако погледнете този храм или дворец на снимката и обърнете внимание на детайлите, ще усетите, че тук нещо не е наред. Постройката отива на дълбоко, а там долу може да се забележи зелена вода.

Оказва се, че пред нас се намира старинна система за събиране на дъждовна вода. Това са уникален подземен кладенец. Дълбочината на това каменно съоръжение достига 25 метра.

То е създадено като благотворително дело от по-богатите хора в Индия, които са искали да помогнат за решаването на проблема относно продължителните „сухи“ периоди.

По време на пролетните дъждове водата се натрупвала в подобни кладенци и хората можели да я използват за свои нужди. Някои от кладенците са се пълнели от подпочвени води.

Цяло хилядолетие индийците са използвали тези сгради, за да съхраняват вода, но сега те са изоставени. Поради безконтролното използване на подземните води, повечето кладенци са пресъхнали.

Някои кладенци се поддържат, за да се показват на туристи, но основно те са се превърнали  в сметища за боклук, който изхвърлят местните жители на това място.

Жител на Индия, чиито ръце били отрязано от дъскорезна машина, станал звезда на местният отбор по крикет за хора с ограничени възможности.

26 годишният Амир Хусейн Лон държи бухалката между врата и рамото си, а краката си използва, за да регулира силата и ъгъла на удара.

„Крикетът е моя страст. В началото ми беше много трудно. Преди няколко години дори трудно се хранех сам“, – казва спортистът.

Семейството на Лон е продало цялото си имущество, за да заплати лечението и възстановяването му.

Сега Амир се надява да спечели пари чрез спорта и да играе в националния отбор на страната.