Изведнъж в селото се изсипаха много брадати и дългокоси мъже. Всички те идваха от пустинята.

Работата на бръснарят Петър се увеличи неимоверно много. Вярно е, че печалбата му растеше, но той постоянно се чувстваше уморен. Нямаше много време за почивка.

Един ден при него дойде възрастен мъж. Лицето му бе обрасло прекалено много, а косата му бе до колене.

Всичко това бе някакво объркано валмо от косми, между които можеха да се различат две пламтящи очи.

Петър го изгледа отчаяно.

– Какво да се прави, – оправда се странника, – от десет години не съм се бръснал и подстригвал.

Петър вдигна рамене и започна обработката. Отне му доста време, докато откри лицето му, а за косата май му трябваше нещо повече от ножица, но се справи.

След бръсненето и подстригването имаше леки порязвания на брадата, едната буза и малка драскотина на главата.

– Ей, приятел, – засмя се най-после Петър, – идвал ли си преди при мен?

– Не съм, – уверено каза мъжът. – Ухото ми го отрязаха преди теб разбойниците в пустинята.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Времето отново се стопли. Е, не е като през лятото, но поне не е студено, а слънцето смело надничаше зад облаците.

Павел се бе сдружил с момчета, които имаха лоша слава в квартала. Баща му не бе съгласен с това положение.

За това днес бе решил сериозно да поговори със сина си по този въпрос.

Павел не посрещна със ентусиазъм това начинание на баща си. Бе навел глава и слушаше поучението му, търсейки начин как да се измъкне.

– Разбери, – започна бащата, – компромисът не работи. Както и да го погледнеш все изгаряш.

– Но нали подобрявам и променям слабите си решения, – възпротиви се Павел. – Лошите асоциации няма да ни навредят.

– Сигурен ли си? – баща му го погледна строго.

– Те ще се подобрят, – малко несигурно добави Павел. – Нашето добро ще изтрие тяхното лошо.

– Както и да го въртиш ти се омърсяваш в самия процес, – поклати глава бащата.

– Е, може би не винаги ….

– Представи си един дъждовен ден. Ти слагаш на ръцете си бели ръкавици. След това отиваш в градината и взимаш топка кал. Мислиш ли, че калта ще стане бяла като ръкавицата?

– Е, ръкавиците ще се изцапат, – смънка Павел.

– И това ще става всеки път, независимо колко се стараеш. Калта си е кал. Тя не може да се изчисти, поне по начина, по който ти предлагаш.

Павел само въздъхна, а баща му продължи:

– Просто казано: Не се заблуждавай. Лошата компания покварява добрите нрави.