На улицата крачеше голяма грамада. Жегата не го плашеше. От джунглата бе дошъл този гост с дълъг хобот. Той бе голям, колкото една сграда.

Пристъпваше, а мислите му бяха отправени към родния край. Където имаше оплитащи се лиани, умни орангутани, весели шимпанзета….

Изведнъж на пътя изскочи дребно куче. Заджафка и залая слона. Яростно се цялото затресе. Нахвърли се върху грамадата и попадна под краката ѝ.

Но слона изобщо не му обърна внимание. Занимаваха го по-важни и съществени неща.

Тогава минаващ от там човек попита слона:

– Явно си много умен или много глупав, или пък се уплаши, та оставаш туй малко куче да се задява с теб, без да му направиш нещо? Нима не е глупаво от твоя страна? Ритни го с крак. На място можеш да го смажеш.

– Така е, – съгласи се слона. – Но макар да съм толкова голям и як, аз не знае чие е това куче.

– И ти се страхуваш от това кутре? Какво може да ти стори то?

– От него не, но от стопанина му мога да пострадам, ако го нападна или убия.

Така и в живота става, ако не знаеш кой стои зад гърба на този, който се заяжда с теб, по-добре премълчи, че току виж си сам пострадал.

Дядо Петко бе известен със своите въздържателни беседи. Старецът не пропускаше да отбележи, кое трябва да се яде и кое не. Беше привърженик на вегетарианството.

Един ден той се разхождаше в гората. Береше билки и си казваше:

– Голяма роля играят тези треви за здравето на човека.

Ненадейно от храсталака изскочи един голям вълк. Започна зъбите да точи и застрашително заръмжа:

– Сега ще те изям.

Той не бе ял няколко дена.

Дядо Петър ни най-малко не се смути, щом си спомни своите теории, съчинения и изказвания. Напери се и започна смело:

– Стой, вълчо! Нека да обсъдим тази ситуация. Да кажа първо какво аз мисля по въпроса, а после ти.

Вълкът заръмжа застрашително, но старецът без да му обръща внимание започна да изказва своята гледна точка:

– Днес, вълчо, е доказано, че месната храна е отровна. Тя трови организма с токсини. Би трябвало да ядеш растителна храна, защото тя е хранителна и пълна с витамини. Виж, колко трева, папрати и гъби има наоколо…..

Вълкът започна да скърца със зъби.

– Месото, вълчо, е причина за всички болести в света. Чрез него ти си ускоряваш смъртта. Кой каквото ще да ти разправя, теб те очаква язва, а може и рак. Ако искаш ще ти го докажа. Ще бъда кратък.

Но вълкът не дочака края на тази беседа, а бързо скочи върху дядо Петър и сложи край на голямото му многознайство за здравословно хранене.

За това ако срещнеш вълк, не му проповядвай вегетарианство, а плюй си на петите, ако нямаш пушка, за да го прогониш или убиеш.

В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

Времето бе тихо и безоблачно. Очакваше се, горещината да се разрази най-силно от обяд нататък.

Насекоми и птици, които летяха в леко нагорещения въздух, търсеха сянка, хлад и ведрина.

Един комар след дълго лутане кацна на голямата църковна камбана, принадлежаща на местната църква. Той притвори уморено крилца и изведнъж….

От лекия порив на вятъра, камбаната се разлюля и се чу меденият ѝ звън.

А комарът изписка:

– Аз накарах камбаната да запее! Колко силен съм станал, щом успях цяла камбана да залюлея!

И той полетя при хората да им разкаже, колко силен е и как е предизвикал камбаната да запее.

Бързо сменяйки посоката си, комарът се шмугваше между хората и издаваше възторженото си бръмчене:

– Цяла камбана залюлях. Вижте колко съм силен!

А хората учудено наблюдаваха стрелкащия се комар между тях и си казваха:

– Защо този комар така досадно бръмчи?

А комарът още повече се стараеше, все едно бе произвел най-прекрасния звън изтръгнат от камбана.

Той наистина бе отличен в издаването на специфичен звук, но в съвсем друг смисъл.

Неговото бръмчене не доставяше наслада, а бе предупредителен звук за предстоящо ухапване.

Това, че си на камбана, която издава мелодичен звук, съвсем не те прави музикант или майстор, който умее да извлича невероятни мелодии.

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.