Мнозина  смятащи се за интелектуално извисени над другите, разглеждайки събитията случили се на Възкресение Христово, възмутено възкликват:

– Това не може да бъде. То противоречи на естествения ход на нещата.

На такива им е скъп света, където всичко е естествено и обяснимо. За тях вярата в смъртта и възкресението на Христос включва  риск да се пренебрегне „естествения ход на нещата“ в този свят.

Такива не могат да придобият вяра и да се доверят на Бога, защото попадат в непредсказуема област, където няма гаранция и увереност в това, което са свикнали да очаква в ежедневието си.

Вярата в Разпнатия Христос е призив към собственото ни разпятие. Когато човек търси Небесното царство, се увеличава риска да „загуби“ това, което има тук на земята, макар и малка гарантирана радост.

Малко са хората, които са готови да живеят въпреки стихиите в този свят.

От тук и желанието на човек да се приближи до Бога, се свежда до практически земното, което е полезно за обикновеното ежедневие. Ето защо формалната религия на нашите съвременници повече прилича на бягство от Бога.

Христос е принесъл Себе Си в жертва, но за много от хората в света този дар се оказва ненужен. Колко жалко. На тях не им трябва Христос, а дядо Мраз, изпълняващ желанията на тези, които през годината са се държали добре.

За съжаление хората са привлечени от второстепенните неща и християнството не е част от техния живот.

Нищо в света не е смущавало тъй силно човешкия ум и не е разкривало тъй ясно неговото безсилие, както това е направил Кръстът. Още преди векове, когато Той за първи път се е издигнал на Голгота, е станал за света най-голямата съблазън и най-голямото безумие.

Бог не премахне страданието и човешката болка, Той ги направи Свой Собствени, приемайки смърт и поругаване.

Грехопадението, Божието дълготърпение, въплъщението в образ на роб, срамната смърт на Кръста, Възкресението всичко това е за тези, които са позволили на Христос да влезе в живота им.

Всичко ще премине и проблемите и тъгата, но главното е да не подивеем и да се отчуждим. Да не се удавим в собствените си грижи и тревоги, в предателства, загуби и банкноти.

Ние така бързаме да устроим живота си, сякаш най-малко седем живота ще изживеем.

Притичваме покрай щастието, преследвайки нещо, което не заслужава внимание. Колко жалко. Дори да живеем, както трябва, пак не успяваме.

Небето често ни прави намеци. Отваря ни врата, сваля ни маските, за да ни покаже пътя, искайки да станем по-мъдри и в сърцата си да възпитаме човечност .

А ние тичаме, въртим се в кръг, обикаляйки в някакъв банален график – дом, семейство, работа…..

А къде е любовта? Разходки с прегръдки, а душата ни остава неудовлетворена и празна. Тя иска, както преди да бъде крепена макар и от малка надежда, че е обичана. Душата ни е жива и иска да вярва в това ….

Трябва да спрем да бързаме и тичаме нанякъде, ….. за да забележим около нас искрените лица на хората …

Всичко ще премине … Слънцето ще продължава да свети и грее, но най-важното е, че сме станали по-мъдри …

Животните се нуждаят от обучение, преди да бъдат използвани. Конете трябва да се обучат преди да се използват за езда. Воловете трябва да бъдат научени да орат. Дори кучетата ходят на училище.

Но оселът на Исус беше необязден. Това можеше да доведе до непредвидени произшествия. Представете си само, колко народ имаше наоколо. Всеки викаше, размахваше клони и дрехи, скачаше и ръкомахаше.

Това можеше да подплаши всяко неопитното животно. И  ако ослето бе хукнало и бе започнало да реве, всичко би се провалило. Щеше се получи голям цирк.

Но нищо такова не се случи. Всичко стана тържествено и внушително.

Явно трябваме на Господа такива, каквито сме. Диви,необуздани, необяздени и необучени.

В много фирми наемат само млади хора, които не са работили още. Опита е хубаво нещо, но може да се превърне и в пречка.

Опитността може да се изразява в лоши навици, които трудно се изкореняват. В нашата страна опитните хора са се научили как да вършат по-малко работа, а същевременно да симулират, че са много заети. Такива „опитни” служители не стават за истинска работа.

Онова, което Бог цени в нас, е посвещението, желанието, отдадеността, готовността да изпълняваме волята Му, без да възразяваме, без да се опитваме да даваме много съвети и без да се правим на много знаещи и можещи.

Църквата е понесла огромни загуби точно от опитни хора, които решават да пренесат своите знания и умения от светския живот в нея. Те не могат да проумеят, че това е територия, в която важат съвсем други закони.

Съвестта е вътрешен глас. Но откъде идва? Тя възниква от противоречието между кой и какво?
Нещо като между истината и лъжата.

Съвестта е близо до истината и до правдата, защото хората инстинктивно усещат какво е добро и какво е лошо, кое е истина и кое е лъжа.

Съвестта е шепот на истината. Не ни дава да хитруваме и лицемерим. Но ако ние постъпваме лукаво, не можем да спим и се разболяваме.

Понякога истината ни се изплъзва и остава незабелязана. Тя остава на границата между изкушението и злото.

Вземи коя да е лъжа и намери корените ѝ. Мрежата ѝ непременно ще ви доведе до страха.
Като цяло страхът е компонент на инстинкта за оцеляване.

Да се боиш, това е нормално. Особено, когато страхът е естествен и мигновен, но не и когато е скалъпен, заплетен и украсен с лъжа.

Светът за голяма част от хората се основава на три стълба: стремеж за доминиране, сексуално удовлетворение и желания за вкусен и сит живот.

Власт, секс и пари това са съставките на неосъзнатата съвременна религия. Те са трите глави на митичната змия, взаимносвързани, оплетени едни в други, които неотменно се поддържат.

Истинската стойност на един човек, не е постижение на външни цели, като марка автомобил, площ на жилище, маркови дрехи, сума в банката, …. истинската стойност, която остава след смъртта на човека са плодовете на неговия живот.

Външното благополучие не означава вътрешно щастие. Човек няма да се чувства удовлетворен, ако го огражда несметно богатство.

Много известни бизнесмени, политици звезди на шоу бизнеса се опитват да заглуши вътрешния си вакуум в алкохол, наркотици, светски партита и сексуални перверзии, за които обичат да разказват медиите, каро признак за „красив живот“.

Не трябва да се стремим да постигнем колосални успехи, а да търсим това, което прави живота ни смислен.