Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Наистина ли е така?

Струва ви се приемливо малко да помързелувате, позволявайки се някои слабости, но вашето бездействие може да ви създаде трудности.

Вечерта бе прохладна. Екрана сменяше кадрите пред очите му, но Наско не следеше там развиващото се действие.

Беше се отпуснал във фотьойла, а мислите му препускаха от една тема на друга.

Изведнъж си спомни:

– Онези двата документа трябва да сложа в чантата. Утре ще ми потрябват.

Но както се случваше често, домързя го да стане, а след това забрави.

На другия ден отиде в офиса и установи, че документи са останали у дома.

Махна с ръка и продължи с другата част от работата си.

Бе настъпила напрегната ситуация на борсата. Продаде част от чуждестранните търговски фондове, но не всички.

На една от сметките го домързя да ги продаде, а не се изискваше много. Трябваше да въведе парола, да получи SMS …, но той отложи това за по-късно и забрави.

На следващия ден борсата бе затворена, а непродадените
търговските фондове висяха в неизвестност и така си останаха.

Всеки има слабости, но ако им се подадете, знаете ли какво ви очаква?

Резултатите от мимолетния мързел могат да доведат до не малко страдание.

За това наложете волята си и направете необходимото, докато го помните. Станете и го свършете веднага.

Не позволявайте на малките слабости да се превърнат в големи проблеми.

Човек няма достатъчно енергия за ежедневните стресове. Всичко се изразходва за адаптиране към ситуацията.

Наталия изслуша оплакванията на приятеля си Рико от съпруга ѝ.

Колкото и да се опитваше да го успокои, той продължаваше да вика неспокойно:

– Колко още?

– Почакай малко, сега идва и твоя ред, – повтаряше често Наталия.

Вечерта Рико се строполи на кревата с температура четиридесет градуса.

Така той лежа няколко дена. Добре, че заболяването не беше сериозно.

От къде дойде това? Как се случи?

Това беше просто резултат от прекомерно търпение и преразход на енергия. Така организмът протестира, заплашвайки всеки момент да се само разруши.

Тук не става въпрос за нашата доброта и възпитание. Човек няма достатъчно сили за учтиво търпение.

Може би Наталия трябваше да бъде по-искрена и да каже:

– И на мен ми е трудно. Достатъчно съм уморена и изтощена. И не мога да ти бъда опора или гръмоотвод. Нямам сили за това.

Ако се насилвате да бъдете учтиво търпеливи, разбира се ако това не ви е работата, за която ви плащат, започвате да изгаряте останалата ви енергия и когато тя свърши горите себе си.

За сега няма допълнителен ресурс за учтиво търпение към чуждите капризи и агресия или толерантно търпение към токсичните контакти. За това трябва да се щадим едни други.