Евелина и Станислава спяха заедно в едно огромно легло. Когато легнеха в него направо се изгубваха под завивките.

Тази вечер двете момичета бяха много шумни и весели. Тичаха, подскачаха, бяха неукротими.

Когато ги сложиха да спят, те продължаваха да бъбрят и да се смеят.

Баща им се ядоса много. Влезе в стаята при тях и кресна:

– Млъквайте и заспивайте веднага. Като квачки сте, когато снасят яйца. Дигате шум чак до небето.

– Но тя продължава да говори, – запротестира Евелина.

Станислава за да се защити бързо отговори:

– Това е, защото тя продължава да ме слуша.

Така си е, ако не те слушат, ще продължиш ли да говориш?!

Когато копнеем да чуем Бог, покорството ни помага да се фокусираме върху Него.

Успокояваме мислите си и се вслушваме, но само след като започнем да се молим и четем Писанието.

Чрез молитва и Словото можем да спрем и да обърнем внимание на Бога.

Бъдете сигурни, че тогава Той ще ви говори.

Бог може да ни каже толкова много неща чрез молитва, Слово, обстоятелства и общение с другите.

Помолете Го:

– Господи, продължавай да ми говориш, докато се науча да слушам и да Ти отговарям подобаващо.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

Вече се стъмваше. Хари дори не знаеше вече къде е.

Той се ядоса не на шега:

– Къде се забутах? Сега кой знае, къде мога да обърна?

Взе решение и направи завой на непозволено място, добре че нямаше други коли насреща.

Изведнъж той забеляза къща, която цялата бе обхваната в пламъци.

Бе късно през нощта и Хари уплашен предположи:

– В сградата навярно има хора.

Той изтича до къщата и започна да удря по прозорците, като крещеше силно:

– Пожар! Излизайте навън!

Скоро от къщата излязоха четири деца – две момчета и две момичета.

Уплашени децата споделиха малко по-късно:

– Родителите ни са в друг град.

– Алармата за пожар не се е обадила.

– Шумът от пожара изобщо не ни събуди.

Ако Хари не ги бе събудил, щяха да изгорят.

Само пет от седемте кучета намериха трагичния си край в пожара.

Къщата бе напълно унищожена, но родителите бяха благодарни на Хари за това, което той направи:

– Не знаем с какво можем да ви се отплатим. Вие спасихте децата ни.

Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.