Волен очакваше с нетърпение този ден. Той бе един път в годината, но му носеше много радост и вълнение.

Само след един ден той щеше да навърши седемнадесет години.

Бе намеквал на родителите си какво бе искал да получи като подарък, но знаеше, че не винаги се вслушваха в мечтите и желанията му. Обикновено се съобразяваха с това, до колко е полезно за него и дали ще спомогне по някакъв начин за развитието му.

На рождения си ден Волен получи красиво опакован пакет. Той не посмя да го отвори веднага. Знаеше, че е нещо специално и тръпнеше…….

Със сигурност беше нещо добро, защото родителите му, които му го подаряваха, бяха отделили време да помислят за него.

В този дар бяха инвестирали средства, за да го купят.

Волен държейки красиво оформеният пакет в ръцете си, се почувства забелязан, признат, обичан и ценен.

Подаръците, които получаваме от Бог не са увити в луксозна хартия. Към тях не е прикрепена красива панделка, но те са много по-ценни, от всичко, което получаваме в живота си.

Божите дарове, не са просто нещо, което сме искали, а любещи подаръци, удовлетворяващи душата ни. Само Бог знае от какво имаме най-голяма нужда.

Но има един дар, който превишава всичко.

Нека с цялото си същество излъчваме радост, докато споделяме Най-големият подарък, който сме получили с хората около нас – Исус Христос.

Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.

Слънцето грееше, но вече не топлеше. Хората прибираха последните плодове и зеленчуци и клатеха глави:

– Студове ни чакат вече.

Йото бе се подпрял на дувара и разговаряше с комшията си Христо.

– Какво си мислят някой? – завъртя глава заканително Йото. – Като ходят на църква или извършат някой ритуал смятат, че това ще ги доближи до Бога ли? За съжаление ги очаква голяма изненада. Вярваш ли ми и в църквата може да закоравее сърцето ти?

– Така е, – съгласи се Христо, – слънцето разтопява восък, но втвърдява глината.

– Едни се повлияват от Словото, други се променят, но на трети им закоравяват сърцата, защо? Понеже нямат намерение да последват Господа, – продължи още по-настървено Йото.

– Това е, – плесна коляното си Христо, – Неговото Слово променя човека, нищо друго не може така да му повлияе.

– Трябва ли да спрат някои хора да ходят на църква? – Йото погледна въпросително комшията си. – Да …. ако нямат намерение да прилагат това, което са чули.

– Вярно е, – добави Христо, – човек може да види чудеса и да слуша Истината, но ако не ги приеме, сърцето му може да се закорави. Виж да спреш хората да ходят на църква е пресилено ….

– Добре де, – махна с ръка Йото, – не съм казал, че не желая да ходят, но поне да идват в храма с желание да опознаят Бога. Защо им е да живеят двойствен живот? С единия крак в църквата, а с другия в света. Това живот ли го наричаш?

Йото бе войнствен и често много рязък, но държеше на правото. Христо бе по-тих, но бе напълно съгласен с думите на съседа си.

Денят бе слънчев и не предвещаваше нищо лошо.

Двойка млади хора се насочиха към паркинга на супермаркета.

Антон слезе от колата и недоволно се намръщи:

– Поля, погледни, как е паркирал този козел ….

Приятелката му погледна, но не можа да разбере причината за реакцията му.

Вярно, колата малко прикриваше контейнера за боклук, не беше идеално, но имаше къде по-лоши случаи.

Важното бе, че на никого не преграждаше пътя.

Поля погледна към приятеля си, очаквайки допълнителна информация, но такава не последва.

Така или иначе и двамата изгубиха веселото си настроение, което имаха.

Често се концентрираме на това, което не можем да управляваме, но за това пък умеем да критикуваме и поклюкарстваме.

Ако Антон бе вратар на футболен отбор, в този случай той би забил топката в собствената си врата вместо да я отпрати към центъра, защото разстрои не само себе си, но отрови деня и на приятелката си.

Това във футбола се нарича автогол.

Колко често постъпваме така?

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.