Боби бе убеден, че върши правилните неща. Той раздаваше храна на бездомници в една скоро организирана малка кухня.

Така той се запозна с много от хората, които живееха на улицата, защото те идваха да получат храна всеки ден. Бе запомнил и имената им.

Един ден Боби забеляза, че от известно време Диди я нямаше. Тя бе слаба девойка, с големи сенки под очите.

Той попита останалите:

– Къде е Диди защо не идва вече?

Повечето не знаеха. Дони току що бе дошъл и дочу, че Боби пита за Диди. Тогава той му каза:

– Тя почина от предозиране на хероин.

Боби бе зашеметен.

– Тук стоя всеки ден и раздавам храна и хляб на тези нещастни хора, – каза си той, – но нито веднъж не съм им казвал колко много Бог ги обича.

След като свърши работата си Боби се размисли.

– Какво означава да бъда призван на мисионерското поле? – запита се той. – Само да раздавам храна или дрехи?

От този ден нататък той реши да задоволява не само физическите нужди на бездомните, но да им разказва за истинския хляб на живота.

Бог ни дава божествено назначение за всеки ден от живота ни.

Всеки ден имаме срещи с всякакви хора – на работа, в хранителния магазин или търговския център, в квартала, в училището на детето си, в лекарския кабинет – навсякъде.

Всяка от тези срещи е възможност за нас да помогнем на някого да оправи отношенията си с Бога.

Лекторът говореше за излизането на израилтяните от Египет. Слушателите бяха прочели нещо по въпроса, но въпреки всичко внимателно слушаха.

Говорещият започна да описва събитията свързани с появата на небесната манна:

– И Господ изпрати хляба Си на земята. Той бил вкусен, като медена пита. Този хляб бил достатъчен за един ден. От него не трябвало да остане нищо за другия ден с изключение на петъка, когато събирали за два дена. Когато слънцето започвало да напича, манната се стопявала …..

– Това е нерационално, – прекъсна го един от слушателите. – Защо само за един ден? Не трябваше ли да ги снабди с такъв хляб за цяла година? Това ще отнеме по-малко усилие.

Лекторът се изкашля и каза:

– За да разберете това по-ясно ще ви разкажа една притча. Един цар имаше син, който се обучаваше прилежно, защото в бъдеще му предстоеше да поеме царството. По закон царят можеше да вижда сина си само веднъж в годината. Двамата се обичаха много и искаха по-дълго да бъдат заедно, но закона бе безмилостен. Така баща и син постепенно се отчуждиха.

В залата настъпи тишина.

– Може би сега ви е ясно, защо Бог е изпращал своя дар всеки ден, – продължи лекторът. – За това и ние се молим ежедневно. Така връзката ни с Господа е постоянна.

Беше лято в Юдея. Гроздето още не бе узряло, но нивите в околността на Ерусалим бяха пожълтели.

Наближаваше Шавуот, това бе празник свързан със събирането на реколтата. Тържествата се насрочваха обикновено в края на жътвата на ечемика.

Пред олтара в храма свещениците полагаха жертвен хляб и изпечено зърно от новата реколта.

В тези дни празнично въодушевление цареше сред хората. Всички бяха изпълнени с радост и надежда, че Бог ги е предназначил за велики дела. Пъстри тълпи блокираха улиците.

В празничната нощ апостолите четяха и се молеха в горната стая на къщата, където редовно се събираха.

Скоро щеше да се разсъмне.

„И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър и изпълни цялата къща, гдето седяха. Явиха им се езици като огнени, които се разделяха и седна по един на всеки от тях.
И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят“.

Хората от вън видяха как група от молещи се излизаше от дома.

– Вижте, тези са галилеяни.

– Човек не може да ги сбърка с техния особен гърлен диалект.

– На къде са се насочили?

– Към храма. Не ги ли чуваш колко високо славят Бога.

Групата стигна Соломоновия притвор, но продължи да се моли и пее.

– Я ги чуй, те говорят на нашия език ….

– И на нашия ……

Много от тях разбираха това, които говореха групата от галиеляни, въпреки че бяха позабравили родните си езици, защото от дълго време пребиваваха в Юдея.

– Глупости, – презрително се изсмяха някой, – не виждате ли, че просто са се напили със сладко вино …..

Да, наистина те изглеждаха като луди, но това бе само външната страна на явлението.

Какво в действителност се бе случило?

По особен начин се бе излял Божият Дух, за да се роди първоначалния църковен импулс за движение на неустоимата Божия сила. По това въздействие щяха да се разтекат стремително ручеи на жива вяра.

Така за две три десетилетия Благата вест бе разпространена от Азия до Гибралтар.

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Нестор дойде в града да си търси работа. В селото, където живееше с родителите си нямаше от къде да изкарва пари.

Малкият цех, който бяха открили в селището преди три години, го разтуриха и Нестор остана без хляб.

Младият мъж бързо намери работа, а за квартира реши да пообиколи повече места. Хареса си една стая с легло и маса. И наемът го устройваше.

Новият му дом се нуждаеше от ремонт и Нестор реши:

– Като взема първата заплата, непременно ще подобря условията си на живот. Ще облагородя това мазе.

Речено-сторено. В ремонта Нестор вложи много сили и средства. И когато трябваше да се наслади на всичко постигнато, хазаина му дойде и му каза:

– Съжалявам, но трябва да освободите квартирата. Брат ми идва и ще живее при мен, а аз нямам друга стая, която да му предоставя.

Нестор застана объркан и нещастен в средата на ремонтирания си дом.

– Каква излезе тя? На какво се надявах, а какво получих?

Ако желаем само материално да устроим живота си, забравяйки за основната си цел тук на земята, ще стигнем до положението на този нещастен човек, прекарал времето си в ненужен ремонт.

Трябва да мислим за периода, когато ще напуснем този свят и е нужно да го използваме така, че да не съжаляваме за пропуснатите моменти.