Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.

Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.

Марта прекалено много се тревожеше за дъщеря си.

Елена не бе малка, но трудно се ориентираше в състоянието, в което се намираше.

Тя постоянно питаше майка си:

– Къде мога да намеря най-добрите съвети и лекарства за здравето си?

Екстремните върхове и дълбоки спадове на дъщерята тежаха на сърцето на Марта.

Изтощена от тъга, тя бе престанала да се грижи за себе си.

Един ден Калина предложи на Марта:

– Напиши на листчета всички свои притеснения, които не можеш да контролираш и ги остави в една отворена кутия до леглото си.

Марта реши да пробва.

Тази практика не отне напълно стреса, но когато видеше кутийката, Марта си казваше:

– Притесненията си дадох на Бога, те не са вече мои.

Всеки от нас има тревоги и страхове, но Бог е близо и е Единственият, Който може да промени ситуацията, за това нека оставим всичко в Неговите ръце.

Съпругата на Филип почина. Той трудно понасяше загубата ѝ.

Един ден Филип откри, че срещата му с приятели в близката закусвалня повдига настроението му.

Когато го налегнеше тъга, той веднага си казваше:

– Следващата среща е чак утре ..

Но се утешаваше с мисълта, че на онази маса с приятелите му се поглъщаше мъката му.

Мина време и тези събирания се прекратиха. Едни се разболяха, други починаха.

Празнотата накара Филип да потърси утеха от Бога.

Сега закусваше сам, но …

– Не забравям, че Исус е с мен, – казваше си той. – Той е моето убежище. На Него единствено се доверявам.

И той си тръгваше от закусвалнята, за да посрещне остатъка от деня, но вече не сам.

Бог ни чака да отидем при Него, нашето истинско убежище.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.