Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

В едно семейство гледаха по телевизията „В света на животните“. Изведнъж котката им започна неспокойно да се държи.

С рязко движение животното се опъна на килима. Присви ушите си. Предните лапи не бяха протегнати напред, а се разтвориха в различни посоки. Очите на котката бясно започнаха да се взират в тавана.

– Какво ѝ става на котката? – попита Камен.

– Какви са тези странни реакции? – вгледа се внимателно майката в своята любимка.

Изведнъж от телевизора се чу крясък на орел.

Котката без да променя положението си, заднишком изпълзя от стаята .

– Но тя никога не е виждала такава птица, – изненадана каза Даря.

– Може в гените ѝ да се предава …. – вдигна рамене бащата.

Този необикновен проект е разработен от японската архитектурна фирма Mizuishi Architect Atelier. Малката къща е построена на един тесен триъгълен участък и заема само 29 квадратни метра.

Изненадващо е колко функционален и просторен е този дом.

Начинът, по който е разпределено пространството е впечатляващо.

Жилищната част е разположена на първия етаж. Прозорците от двете страни създава усещане за свобода.

Трапезарията и кухнята са разположени на втория етаж, който е  с висок таван, който като че ли се стреми към покрива.

Интериорът на къщата е направена с вкус в минималистичен стил.

Всички стени са боядисани в бяло, за да разширят визуално пространството.

Пиня̀та или piñata е традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от папиемаше, картон или глина. Вътрешността ѝ се пълни с разнообразни бонбони, малки плодове, хранителни продукти или играчки.

Пинята се използва по време на фиести и тържества като рождени дни, Рождество и Великден. Тя се окачва на въже закачено на дърво, таван и др.

Целта е, пинятата да бъде ударена с пръчка от човек, на когото очи са завързани. След точния удар се събират сладкишите, плодовете, фъстъци, сладък лайм, парчета захарна тръстика или играчките от вътрешността на пинята.

Пинятите се изработват от лесно чуплив материал като слама, папиемаше, глина. Формата ѝ наподобява човешка или животинска фигура.

В последно време могат да се видят пиняти във вид на автомобили, анимационни герои или корпоративни талисмани.

Традициите, свързани с пинятата, са се разпространили в много части на света. Все по-честа тя се наблюдават в купони и тържества в южните щати на САЩ.

Тя се продава специализирани магазини за испанско говорещо население. С нея можеш да се снабдиш и от обикновен хранителен магазин.

При католическите чествания на Рождество в Мексико, пинятата се оформя като седмолъчна звезда, която представа дявола и седемте смъртни гряха.

Съдържанието ѝ символизира даровете и благословенията, които сатана е отнел от хората. Тази благодат се освобождава при поразяването на дявола с вяра, олицетворена от завързаните очи.

В Европа пинята прониква много бавно през последните две десетилетия. Единствената страна извън Северна и Южна Америка, която възприема тези традиции в честванията на своята култура, е Индия.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.