Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Вземи пример от тези растения!
Всяко живо същество на тази планета притежава неотклонно желание да живее и да се бие за живота си до края.
Само човек може да отпусне ръце и да се предаде.
Вижте растенията, които имат „силен дух“ и желание за живот, което не може да не ви удиви. Вземете пример от тях!
Тези борещи се растения, от нежните цветове до мощните дървета, се протягат към слънцето, минавайки през всякакви прегради.
Те растат там, където изглежда, че не може да има живот.

Амеба е същество подобно на фагоцитите, клетки, които имат способността да улови и абсорбират по време на храносмилането чуждите частици.
По същия начин действат и клетките на имунната система на човека, фагоцитите – белите кръвни клетки, пазачите на нашето здраве.
Когато намират чужди частици, псевдоподите ги вземат и абсорбират. Един фагоцит може да унищожи до 20 бактерии, но ако са повече враговете, той умира в неравна битка.
При хората, фагоцитите помогат на лимфоцитите (произвеждащи антитела, които отслабват микробите) и макрофагите.

Ражда се дете, най-голямото чудо, което става в едно семейство. Това не е само радост, но и голяма отговорност и желание да защитиш малкото същество. Но нашето желание е толкова голямо, че ние не забелязваме детето, неговите желания и чувства, неговите потребности за опознаване на околния свят. Стараем се да го вкараме в своите рамки на разбиране относно правилата на поведение. Искаме то да живее така, че на нас да ни е удобно! Но….
Ани бе много живо дете. Тя не можеше да стои на едно място и непрекъснато безпокоеше майка си. Веднъж майка ѝ не издържа и каза на своята умна и съобразителна дъщеря:
– Виж, Ани, колко съм изморена вечерно време. Трябва да се измисли нещо, за да не ме уморяваш толкова много.
– Да, мамо, ще направя всичко, което желаеш, – каза детето.
– Сега ще те изкъпя, а след това ще отидеш в своята стая, тихичко ще поседиш в нея около пет минути и ще се помолиш на Бога, да те направи добро момиче.
– Добре, така ще направя!
Ани отиде в своята стая, върна се след пет минути и каза:
– Мамо, аз се помолих. Не искам да се преуморяваш, за това се молих доста усърдно.
Но на следващия ден нищо не се измени. Майката укори Анито:
– Дъще, мислех, че си се молила?
– Мамо, аз толкова горещо се молих! Но ако Бог не ме е направил по-добра означава, че Той не може нищо да направи с мен или аз му харесвам такава каквато съм.
Колко е трудно да възприемаме децата такива каквито са….