Имало едно време един човек и той имал двама сина. Той живял до дълбока старост. И когато наближило да умре, всичко по равно разделил между синовете си. При стария брат се прибавяло богатство, а при малкия намалявало. Ту мор нападне овцете му, ту лоша реколта го споходи. Нацяло обеднял. Много често с жена си и децата си сидели гладни и нямали какво да ядат. А деца имал много.
Хубавото било, че не унивал. Имал си цигулка. Посвири на нея и му стане весело. И жена му за нуждите забравя, и децата не молят постоянно за храна. А брат му всичко имал, но бил без деца.
Веднъж двамата братя се срещнали. По-богатият казал:
– Добре си живееш. Погледни колко помощници си отглеждаш!
– Не тъгувай, – утешавал го бедният брат, – и ти ще имаш деца.
– Ако стане така, ще бъдеш най-скъпият ми гост, – въздъхнал богатия.
След една година на богатият брат се родил син. Щели да правят кръщене. Богаташът поканил всичките си познати освен брат си. Но въпреки всичко той решил да го поздрави. Станал и тръгнал. По-големият му брат като го видял не му се зарадвал много, но го сложил на масата. Дошъл съседа и богаташа казал на малкия си брат:
– Помести се малко, братко, този човек трябва да поставя на почетно място.
И човекът се отместил. На вратата дошъл друг съсед и по-малкия брат отново трябвало да се поотмести. Така идвали еди след друг все знатни гости и място за бедния брат нямало. Седнал на пейката. Нито достигал до яденето, нито до пиенето.
Така погостувал на брат си. И в дома си се завърнал с празни ръце. Откачил цигулката от стената и засвирил така, че жена му затанцувала радостна. Цялата къща се заклатила, от стените започнала да пада вар. Свири беднякът и се удивлява:
– Боже мой, колко деца в същност имам! Почакай, почакай!…. Ще ги преброя. Това е мое и това….А това?
Пред очите му проблеснали светкавици.
– Гръм да ме удари, но това не е мое…. От къде се взеха на главата ми?
Протегнал ръка и хванал едно от тях. Мъничко било то и зъбато.
– Кои сте вие?
А то отговорило с писклив глас:
– Ние сме злините ти.
– А, ето какво било! – казал си беднякът. – Тези малките са ненаситни, те са глътнали цялото ми богатство. Скоро и до мен ще дойдат и ще ме изядат.
Попитал ги:
– Е как добре ли си живеете?
– Какво ти добре, – казали те, – виж колко ни е тясно и лошо, та ние станахме много.
– А искате ли на по-широко да живеете?
– Искаме, искаме, – запищели малките зли човечета
Претърколил беднякът голяма бъчва и им казал:
– Ето това е вашият дом.
Като видели бъчвата всичките се пъхнали бързо в нея. Всеки бърза, за да си осигури място. Беднякът изчакал и последното зло човече да влезе в бъчвата, сложил й капак и със здрав обръч го затегнал. След това търкулнал бъчвата надалече, в един овраг.
От този ден стопанството му се възобновило. Кравата им, която била преди кльощава, сега се отелила и си имали две теленца. Кокошките им се  размножили, не можеш да ги преброиш. Реколтата му и в полето и в градината била радост за очите.
Богатият брат загубил мира си. Помислил си: „За какво му е всичкото това на бедняка? Беше привикнал към бедността си, живееше и се веселеше. А сега с мен се равнява. Пред хората ме е срам“.
Решил и отишъл при брат си.
– Зарадвах се за теб, братко! Как те достигна такова богатство?
Малкият брат му разказал всичко, как видял злите сили, които се завъдили при него и как ги надхитрил, и ги затворил в една бъчва.
– А къде е тази бъчва? – попитал богаташа.
– В оврага я хвърлих.
Богаташа направо от брат си тръгнал към оврага. Гледа там наистина лежи бъчва. А в нея нещо шумоли, удря, скърца. Явно злите сили искали да излязат навън. Богаташът избил капака. Излезли злините гладни. Той им казал:
– Бягайте бързо при брат ми!
– Няма, – казали те, – ние зле живеехме при него. На студено и гладни стояхме. Ще дойдем да живеем при теб. Ти имаш просторна къща и много храна.
Изплашил се богаташът и хукнал да бяга. Но можеш ли да избягаш от тях? Захванали се за дрехите му, влезли в джобовете му, дори в пазвата му се вмъкнали.
Как ли не се отбранявал богаташът, но злините се заселили в дома му. Спомнил си по-старият брат думите: „Не пожелавай на други това, което не желаеш за себе си“. Но било вече късно…..

Живял някога един мъж. Той се славел със своето спокойствие и любов към всичко във света. Всяка работа, за която се захванел се получавала отлично. Уважавали го и често идвали при него за съвет.
Един ден при него дошъл съседът, който много му завиждал. Той бил горд човек.
– Имам всичко в живота, – казал съседът, – но теб те уважават повече. Според теб, аз на кого приличам?
Мъдрият човек се засмял и казал:
– Ти приличаш на слънце.
Завистливият съсед доволно се усмихнал, но на него му се искало да направи нещо лошо на този човек, за това казал:
– А ти ми приличаш на тор. Не разбирам защо идват целия град при теб?
Мъдрият човек нищо не казал, само леко се усмихнал. Това още повече ядосало съседът и той попитал:
– Защо не се обиди от думите ми? Виж ти ме нарече слънце, а аз теб тор?!
– От какво трябва да се обиждам? – казал мъдрият човек. – Който е видял в себе си слънце, той ще го вижда и в другите хора. А този който е пълен с тор, вижда в другите купища от него.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

Някои хора мразят да губят толкова много, че дори и след развод, по всеки възможен начин правят  „мръсни трикове “ на бившите си съпруги.
Например, Алан Марковиц от Детройт си купил къща в непосредствена близост до имението на бившата си нежна половинка. На балкона предприемчивият американец поставил скулптора, показваща среден пръст.
Този неприличен шедьовър бившата му жена всеки ден вижда от своя прозорец.
Триметровата скулптура струвала на „отмъстителя“ седем хиляди долара. Тя успешно „се пречкала“ пред очите на изоставилата го жена. През нощта скулптора се осветява.
Алан Марковиц и Туохи били женени две години.  По време на развода се установило, че бившата му жена си е имала друг любовен роман. Марковиц искал да отмъсти хуманно и така си направил пиар.
Хората наоколо останали доволни, че си имат такъв съсед.
Лесно е да се смееш на чуждото нещастие, но можеш ли да спомогнеш за поправянето на разбити взаимоотношения? Ами ако един ден ти се окажеш в същото положение?

Професор по право по време на лекции предложил на студентите да разгледат жалбата на една стара жена срещу съседа й.
В жалбата се казвало, че близо до оградата, разделящи двата двора, у съседа растяла ябълка. Някои от клоните на дървото били надвесени над двора на старата жена. Тя се оплаква, че когато ябълките узрявали, падали върху лалетата й, който били близо до оградата.
Между студентите започнала дискусия. Едни смятали, че ябълките принадлежат на съседа и той е виновен за смачканите лалета на жената. В случая съседът трябвало да обезщети вредите и да направи така, че ябълки да не падат от нейната страна. Други твърдели, че тези клони са надвесени над нейния участък, така че тя може да ги обере и те да не падат върху лалетата й. В този случай съседът не е задължен на жената и тя трябва сама да реши проблема си.
Спорът се проточил дълго, но така и не достигнали до някакво решение. Накрая се обърнали с въпрос към преподавателя:
– Как трябва правилно да се постъпи?
Професорът погледнал внимателно аудиторията и казал:
– Вашата обща грешка е, че приемате жалбата на възрастната жена като нещо неизменно. А вашата работа е да подлагате всичко на съмнение. Нима вие не знаете, че ябълките узряват през есента, а лалетата през пролетта?