Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.

Това бе най-тежкия ден за него. Мотора на помпата изгоря. Жена му падна от каруцата и лошо си нарани крака. И за капак изчезна деветмесечното им биче и то от двора им.
Гласът му прегракна да го вика и търси из двора. Никакъв звук, никакво мучене. Мъката бе сграбчила сърцето му и го мачкаше болезнено.
„Хайде, мотор може и нов да си купи, жена му ще стъпи бързо на крака, жилава е, но бичето“. Мислите му се въртяха, като хала в главата и не намираха покой.
Нощта пусна тъмните си воали и скри слънцето. Търсенето не даде резултат цели два дена. Той крачеше из двора неспокойно и си мислеше: „Къде може да е? В дън земята ли пропадна?“
Изведнъж долови слабо мучене. Идваше откъм ямата. В нея обикновено складираха зеленчуци и плодове. Не знам кое беше по-бързо, краката му или желанието му да стигне там час по-скоро, но вече беше на самото място и се взираше в тъмнината.
Плесна се по главата, изтича до вкъщи, грабна газената лампа и с треперещи ръце запали фитила й. Насочи я към дупката и видя главата на бичето. Облекчения и радост обляха сърцето му.
Разтича се. Извика съседите. Киро се бе прибрал с багера, та предложи да изкарат животното с куката. Настана суматоха около въжетата. Чудеха се как най-добре да привържат бичето, за да го измъкнат.
Всичко стана само за пет минути. Странно, но животното не реагира и беше напълно спокойно.
На другия ден хората се смееха и разправяха за „необикновеното изчезване“.
Когато паднал, бикът се озовал пред „богата трапеза“. За времето през, което го търсили, той успял да изяде всичките моркови и зеле складирани там. И когато огладнял, започнал жално да мучи.
Не било шега работа, дупката била дълбока 3 метра, а животното тежало 300 килограма.

В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.

Известен генерал воювал във войната. Неговият син бил лейтенант и също бил на фронта.
Бащата водел своята дивизия в атака и се придвижвал по бойното поле. Погледът му се спрял на убит офицер. Това бил неговия син.
Желанието на бащиното сърце било да спре до любимия си син и да се отдаде на мъката си, но дългът го зовял да продължи напред.
Бързо се навел над убития и едва докоснал бузата му и без да се бави дал заповед за атака.
Неутешимите сълзи на гроба няма да ни върнат загубеното и такава скръб няма да ни донесе нищо. Мъката оставя дълбоки белези, тя прави своя неотменим отпечатък в сърцето на страдалеца.
В действителност ние не забравяме тежките изпитания и никога не оставаме същите, каквито сме били преди да преживеем болката. Но мъката действа смекчаващо и облагородяващо на сърцето.
Наистина нещастни и достойни за съжаление са тези, които никога не са страдали и на които скръбта не е оставила своя отпечатък.
Ако останем в неутешима скръб, ние само сгъстяваме мрака около себе си, давайки му възможност да стигнем до сърцето и да подкопае усилията ни. Ако се отвърнем от мрака и се заемем с изпълнение на възложените ни задачи, силите ни ще се възстановят.
Вървейки напред по пътя на дълга, намираме своето пълно и истинско утешение.

В едно село дошъл и останал да живее един мъдър старец. Той обичал децата и прекарвал много време с тях. Правел им подаръци, но те били много крехки.
Колкото и да се стараели децата, новите играчки често се чупели. Децата се разстроивали и плачели. Минало известно време и мъдрецът отново подарил играчки на децата, но те били още по-крехки.
Веднъж родителите не издържали и отишли при мъдреца:
– Ти си мъдър и желаеш само добро на нашите деца. Но защо им правиш такива подаръци? Те се стараят много, но играчките се счупват и те плачат. А играчките са такива прекрасни, че не може да не се играе с тях.
– Ще минат години, – усмихнал се старецът, – и някой ще им подари своето сърце. Може би, това ще ги научи, да се отнасят към такива безценни дарове много по-внимателно.