Една вечер се отбих в клуба и заварих там пет-шест младежи, които уединени в едно ъгълче, пиеха и тихо разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Дечо и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути. Говори така, както че ли темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен и неудържим възторг:

– Да знаете колко е добра госпожа Димова, а какви дъщерите има само. Те живеят тук в града. Не можете да си представите с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудят. Госпожа Димова дава уроци по музика, а дъщерите й се занимават с разни изкуства, рисуване, бродиране и ……

Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава. Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство Дечо Димов.

Младежът продължи:

– Щастието на това семейството се помрачава само от едно, отсъствието на господин Димов. Трогателно е да видите колко го обичат и уважават. За съжаление е принуден да живее далеч от родината си.  Но голяма е мъката  и на самия Димов, който копнее за родината. Праща писма с всеки параход. Мечтае да се върне у дома през отпуската, но не може поради малката заплата. И въпреки всичко той във всяко писмо изразява надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия. Неговата самопожертвователност е върхът на благородството, защото като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си. Представете си как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук „издържах “, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

– По дяволите! Това са глупости. Дечо Димов заряза семейството си, това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата. Може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение, той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Той е най-презряното, най-бездушното и най-глупавото същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягаха по лицата около мен, усетих смътно, че нещо става. Причината беше в мен, но аз не знаех това.

Когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е сгоден за една от дъщерите на Дечо Димов.

Тя имаше нежно и дребно тяло, но голямо сърце, толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората се състоеше в това. че другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя се е ограничавала само с някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора.
Болният, който се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скука, е опасен противник за болестта и не може лесно да бъде победен. Именно тази черта в характера й помогна да доживее близо деветдесет години.
Интересът й към хората и животните беше много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича, дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че е благочестива.
Веднъж бе подведена да каже добра дума дори за самия сатана. Започнаха да ругаят дявола. Заговорниците се надпреварваха да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва падна в клопката.
Тя се съгласи:
– Обвиненията ви са основателни. Дяволът действително е затънал в грехове и пороци, но кой би казал, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници, нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в църквите от целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой през това време е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?
Тази приятелка на дявола беше добра душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, благородно и простичко.
Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план се явяваше смелостта.
Един ден на улицата един разбеснял се мъж, страшилище за целия град, пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже, гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше:
– Ще те разнищя с него……
Тя отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Мъжът започна да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх. Само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и достойнство на този мъж.
Накрая той й се извини. Не бе виждал по-храбра жена от нея. После си тръгна по пътя, без да каже дума повече и я остави на мира. След тази случка двамата станаха приятели, защото в нея той беше намерил човек, който не се бои от него.
Веднъж на улицата тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик. Тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на провинилия се кон, че коларят осъзна вината си и дори даде обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня си.
Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея. Очевидно умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и извикваше у противника възхищение и уважение.
Всички, които не можеха да говорят имаха приятел в нейно лице. Всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше, то бе приемано в дома й с разтворени обятия.
В къщата й имаше деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с никакви особени качество. Единственото им качество беше, че всички бяха нещастни. Те бяха тежест, но нали бяха несретници, това бе достатъчно, за да стоят в дома й. Тя не разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Не би допуснала да бъде лишен от свобода дори един плъх.

Ново проучване е установило, че диетичните газирани напитки увеличават риска от развитие на диабет с 60%.
В изследване на френски учени са взели участие 66 000 жени. Състоянието на здравето им се е наблюдавало в продължение на 14 години от 1993 до 2007 година.
Жените, които са пили напитки с изкуствени подсладители са по-склонни да развият диабет, отколкото участничките, които са пили обикновените версии на тези напитки.
Учените са установили, че феновете на всички газирани напитки са имали по-високо предразположение да развият диабет, отколкото любителите на плодовите сокове.
Според Световната здравна организация, 347 000 000 души по света страдат от диабет. Тя е хронично заболяване, причинено от липсата на инсулин в организма, което води до повишаване на кръвната захар. С течение на времето, заболяването води до унищожаване на сърцето, кръвоносните съдове, очите, бъбреците и нервната система.

В лондонския музей на науката бил представен робота „Рекс“ – първия в света „бионичен човек“, създаден с помощта на всички напреднали научни технологии в областта на протезите.
Творението на учените има не само собствено лице, изкуствени крайници, стави, специални очила, които могат да „реконструира“ изображение в електрически импулси и да ги прехвърлят по-нататък, но и собствено сърце, туптящо, чрез батерийки, през което протича „синтетична“ кръв.
„Рекс“ е модел – проект в областта на протезирането. Той е предназначен да покаже нивото на съвременните технологии в създаването на изкуствени човешки органи, до каква степен те са дошли, когато трябва да замени липсващата, изгубени или отказващи органи.
Сега учените планират да създадат „копие“ на белите дробове, панкреаса и пикочния мехур.
Въпреки това, за да се създаде изкуствен мозък или стомаха науката е още безсилна.
Майер роден преди 35 години без лява предмишница сега се радва на бионична протеза, но е изпълнен с противоречиви чувства.
От една страна той се радва, че протезите се усъвършенстват, но от друга се опасява, че изкуствените органи ще надминат естествените, а това е нож с две остриета.
„Рекс“, струва на създателите си един милион долара. Той е създаден по подобие на Майер.

В този град не можеш да останеш спокоен. Той си е такъв и такъв ще си остане.
Имали друг град, който да причинява такова безпокойство и да кара сърцето ти да тупти силно?
Къде другаде хората са обичали така горещо, страдали са толкова дълбоко и са мразели чудовищно диво, както тук?
Тук любовта и смъртта са танцували по улиците и площадите. Сянката на коварните убийства е оцветявала неведнъж водите на каналите. Проливали са се потоци от кръв.
По-страстни и диви песни едва ли ще срещнеш някъде другаде. Те предизвикват желание да се движиш във вихрен танц.