Много хора построяват живота си върху една мечта. В някои случаи това се дължи на измамени надежди и нужди, изпитани в детството, в други се е подхранвало от трудностите, които среща младостта. Зает от поколенията преди това, многократно моделиран от други, човек приема почти като негова предложената му религия, раса или семейни връзки.

Благодарение на тези мечти не са малко тези, които се събуждат всяка сутрин с една илюзия и смятат, че е достойно да се живее така. Но мечтата носи често порочни претенции, понякога абсурди или глупави, които могат да бъдат същинско проклятие.

В други случаи мечтата може да бъде добра, благородна и достойна. И един ден това, което сме мечтали се сбъдва. Тогава виждаме с изумление, че всичко се осъществява по начин, който никога не сме очаквали и че прилича толкова малко на това, което толкова много пъти сме си представяли.

В края на краищата откриваме, че не трябва да вървим след една мечта, тъй като ако не успеем да я постигнем, се превръщаме в източник на недоволство, с което заразяваме близките си, а ако се сбъдне, може да се превърне в реалност, много по-различна от желаната.

Всичко това показва нещо много важно, че главното е не да имаш надежда, а Този на Когото си я поверил.

Дядо Мраз стана тази сутрин по-рано и реши да поработи. Днес има основателна причина за това, Нова година е под носа му. Той включи лаптопа си и започна да проверява електроната си поща.
– Интересно е, че желанията на хората по празниците стават все повече. – започна да расъждава старецът на глас. –  Изведнъж всички започват да вярват в чудеса. По-преди, някой се молеха, друг пишел бележка и я слагал под възглавницата….романтика. А сега какви времена настанаха, изпратиш SMS и всичко е наред. Сега да погледнем какво има тук…
Дядо Мраз седна по удобно зад дъбовата маса, наля си горещ чай и започна внимателно да чете.
„Дядо Мраз искам конче, голямо и да скача! Бях добър през тази година и слушах родителите си. Иван 6 години.“
Белобрадият старец се усмихна и натисна клавиша ОК.. Желанието на момчето е изпълнено.
„Господи, направи така, че да се омъжа. 23-годишна девойка, пестелива и добродушна“.
– На добрия човек трябва да се помогне, – поглади брадата си стареца. –  Не е на точния адрес, но и това ще го оправим.
С бързо движение на пръстите натисна прехвърляне, а на мястото „До кого“ набра адреса за запознанства на Купидон, означи го като важно.. и напред.
„Искам пари, много пари!“
– Кой си ти..? – изненада се от желанието Дядо Мраз
Дядо Мраз прегледал характеристиката на просителя.
„Крадлив собственик на голяма компания, лъжещ сътрудниците и доставчиците си.“
– Ах ти, безсрамнико! – не на шега се разсърди стареца и пусна писмото в кошчето.
„Искам кола и апартамент. Михаил 23 години“.
– Я да видим….Така… Нормален човек, но безделник, – позамисли се стареца и написа. –  На работа от 1 февруари със заплата според длъжността…. Ще видим как ще работиш и после ще решим…, – старецът натисна ОК … и въпроса е решен.
Денят премина незабелязано и започна да притъмнява зад прозореца, но писма в пощата не останаха.
Дядо Мраз изключи лаптопа си и обу ботушите. В ъгъла го чакаше голям чувал с подаръци. Това е за най-малките, тези, които още не знаят да пишат. Тук Дядо Мраз е избирал играчки по свой вкус, на кого лисиче, на кого зайче… Добрите, стари меки играчки. Класика!
Дядо Мраз се качи в шейната и дръпна юздите, а елените го понесоха напред.
А на неговият емейл, продължаваха да пристигат писма с искания…., но не на всяко нещо е съдено да стане…

Няма значение колко чувствителен е човешкия сън, все някога идва сутрин, когато нямаш никакви сили да се вдигнеш от постелята след като е иззвънял часовника. Но има хора, които спят толкова дълбоко, че и с пистолет не можеш да ги събудиш. Може би главния проблем е тихия звън на будилника?
За да решат проблема група изобретатели създали будилник Sonic Bomb Alarm Clock. Това наистина е звукова бомба, която може да накара всеки да стане от леглото, на бегом да отиде до кухнята и да закуси.
Този звън може да разбуди дори и съседите, тъй като силата на сигнала е 113 децибела, което отговаря на звука от една резачка или парен чук.
С този будилник никой не може да каже, че не го е чул, в противен случай той е глух. Или вероятно има здрави нерви, защото такъв звук по време на сън, не може сериозно да не уплаши някого.
В допълнение към звуковия сигнал будилникът свети с червени светодиоди и вибрира.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Телефонът звънеше през целия ден, докато се опитвах да завърша това, което бях започнала от сутринта. Постоянните и неизменни въпроси, някой се сетил, че съм имала нещо, от което той имал нужда….
През нощта е друго. Телефонът, това досадно изобретение, немее в ъгъла, а аз свободно можех да мисля и да излагам мислите си на хартия. Разхождах се от единия край на стаята до другия, обмисляйки как да изразя по-добре хрумналата ми идея. Времето като, че ли бе забавило бяг и усещах само мира и спокойствието около себе си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на звуковата електронна техника. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите гърми нейде в съседство, надул до невъзможност любимата си музика.
Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние правехме това, като изтощавахме гърлата си, докато прегракнат, но сега има по-мощни и шумни заместители.
Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат устройството още по-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен звукозапис.
Затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… спарения въздух…
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо. Толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, стопили се без следа, а пред теб само купчина изписани листове и спомени…
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст най-трудно поносима компания е тая, да останеш насаме със себе си.